Джо Абъркромби „Последният довод на кралете“
Глокта стоеше в преддверието и чакаше. Опъна съсипания си врат на една страна, после на другата, чу обичайното изщракване и усети позната болка да се процежда през усуканите мускули между плешките му. Защо продължавам да го правя, въпреки че знам колко боли? Защо не спираме да си играем с болката? Защо езикът е все върху афтата в устата, пръстите чешат обрива, а ноктите чоплят коричката на раната?
– Е? – попита ядосано.
Вместо отговор, мраморният бюст в подножието на стълбището го дари с мълчаливото си презрение. От това напоследък получавам повече от достатъчно. Глокта запристъпя сковано, провлачи безполезния си крак по плочите на пода и почукването на бастуна му отекна в декоративните корнизи на високия таван.
В сравнение с великите благородници от Камарата на лордовете, лорд Ингълстад, собственикът на това пресилено откъм размери преддверие, беше обикновена мижитурка. Глава на семейство, чието състояние се бе спаружило с годините и чиито богатство и влияние се бяха стопили почти напълно. И колкото по-мижав човекът, толкова по-напомпани претенциите му. Как не се научиха тези хора? Поставени в огромни пространства, дребните неща изглеждат само още по-дребни. Някъде в дъното часовник избълва няколко лениви удара. Доста закъснява.
Колкото по-мижав човекът, толкова повече си позволява да кара другите да го чакат. Но аз мога да бъда търпелив, щом се налага. В края на краищата, не е като да ме чакат бляскави банкети, екзалтирани тълпи и затаили в очакване на пристигането ми дъх красавици. Вече не. В тъмницата под императорския затвор гуркулите се погрижиха за това. Притисна език в дупките във венците си и изпъшка, докато провлачваше крак. Иглите тръгнаха нагоре, забиха се в гърба и накараха клепача му да заиграе. Аз съм търпелив. Това е преимуществото на хора, за които всяка крачка е истинско предизвикателство. Бързо се научават да не бързат за никъде.
Вратата до Глокта се отвори внезапно и той рязко извъртя глава. Положи всички усилия да прикрие болката, която изкриви лицето му при престъргването на костите във врата. На прага застана лорд Ингълстад – едър мъж, с бащинско излъчване на червендалестото му лице. Усмихна се приветливо и покани Глокта да влезе в стаята. Все едно това е приятелско посещение, при това от човек винаги добре дошъл.
– Моля да ме извините, че ви накарах да чакате, началник. Откакто пристигнах в Адуа, имам толкова много посетители, че направо свят ми се завива! Да се надяваме световъртежът да не доведе до търкулване на главата. Толкова, ама толкова много посетители! Безсъмнено, посетители с предложения. С предложения за купуване на гласа ти. Предложения срещу помощта ти в избора на бъдещия крал. Но моето предложение, сигурен съм в това, ще намериш за болезнено неустоимо. Да ви предложа вино, началник?
– Не, благодаря, милорд. – Глокта прекрачи прага. – Няма да остана дълго. Мен също ме чака още доста работа. Така де, изборите не се манипулират сами.
– Разбира се, разбира се. Моля, седнете. – Ингълстад се стовари енергично на един от столовете и посочи с жест към друг. – На Глокта сядането отне малко повече време. Първо бавно навеждане назад, после внимателно наместване, докато намери онова положение, в което гърбът не боли непрекъснато. – И какво точно искате да обсъдите с мен?
– Идвам от името на архилектор Сълт. Надявам се, това, че ще бъда така директен, няма да ви обиди – Негово високопреосвещенство иска гласа ви.
Масивните черти на лицето на благородника се изкривиха в престорено недоумение. Много зле престорено, на всичкото отгоре.
– Не съм сигурен, че разбирам. Моят глас за какво?
Глокта изтри малко влага под сълзящото си око. Нужно ли е да се впускаме в този унизителен танц? Ти нямаш телосложението, а аз краката.
– В избора на онзи, който ще заеме престола, лорд Ингълстад.
– О, за това. Да, за това. Глупак. Началник Глокта, надявам се, няма да разочаровам нито вас, нито Негово високопреосвещенство, човек към когото питая огромно уважение – той склони глава в пресилена демонстрация на кроткопокорност, – когато кажа, че съвестта ми не позволява да бъда повлиян в която и да е посока. Смятам, че на мен, както и на останалите членове на Камарата на лордовете е поверена свята отговорност. Дългът ми повелява да гласувам за онзи от многото подходящи за това мъже, когото намеря за най-добър кандидат. – Устните му се разтегнаха в самодоволна усмивка.
Чудесна реч. Селският идиот може дори да й се върже. Колко пъти вече тази седмица чувам нещо подобно? Сега, традиционно, идва ред на пазаренето. Дискусия на тема колко точно струва тази свята отговорност. Колко сребро ще наклони везните срещу съвестта.
Колко злато ще разкъса връзките на повелята на дълга. Само че днес не съм в настроение за пазарлъци.
– Поздравявам ви за благородната позиция, лорд Ингълстад – Глокта повдигна високо вежди. – Ако всички имаха вашия морал, щяхме да живеем в един по-добър свят. Толкова достойна позиция... особено при положение че имате толкова много за губене. Бих казал, на практика всичко. – Примижа от болка, докато посягаше към бастуна си, и се примъкна напред, готов да се изправи. – Но виждам, че не можете да бъдете повлиян, затова си тръгвам...
– Какво искате да кажете, началник? – Тревогата се изписа отчетливо на червендалестото лице на благородника.