Искаш ли да влезеш в света на Морганвил?
Единственото, което трябва да направиш е да се регистрираш.


Преместени сме в muse-bg.net
 
ИндексPortalCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Control panel

Моят профил

Информация

Преференции

Подпис

Аватар

Социални

Приятели и врагове

Потребители

Групи

Лични съобщения

Входящи

Изходящи

 Други

Теми, които следя

Top posters
Raven (1413)
 
vamp_lady898 (772)
 
mono89 (729)
 
Luxuria (535)
 
Bibs (438)
 
emi (407)
 
krisinka_24 (378)
 
Vampire Huntress (378)
 
Райс (360)
 
melrose (351)
 
Издателства и приятели
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 19, на Сря Фев 02, 2011 11:00 am
Most Viewed Topics
Да преброим обратно от 9999
Благодарности на издателства:
Опиши настроението си с емотиконка
Какво слушате в момента?
Да преброим до 9999 / продължение /
Приятели на форума
Асоциации
Новини от издателство Ибис
СТАНЕТЕ НАШИ ПРИЯТЕЛИ:)
Малки сладки лъжкини
Споделени преводи:

1. Her Vampire Husband /+18/
2. Racing The Moon /+18/
3. After the Kiss /+18/
4. The Secret Circle: The Initiation - #1
5. The Secret Circle: The Captive -#3
6. The Vampire Diaries: The Return Midnight - #7
7. The Nine Lives of Chloe King: The Fallen
8. Unearthly
9. Divergen
10. Fifty shades of gray


Резюметата на книгите
Follow Us
Брояч

Share | 
 

 Разказът на Мърнин

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Дийдра
Преводач
Преводач
avatar

Брой мнения : 239
Join date : 22.10.2011

ПисанеЗаглавие: Разказът на Мърнин   Съб Ное 26, 2011 11:59 pm

Разказът на Мърнин

Преводач: Дийдра
Редактор: Luxuria

Растейки знаех, че ще полудея. Майка ми не пропускаше възможност да ми го каже; най-редовно бях избутван нагоре по пътя, до малката барака без прозорци с вратата с катинар и представен на моя мръсен, кирлив, облечен в дрипи баща, който дращеше по стените на затвора си, докато пръстите му започнеха да кървят и хленчеше като дете срещу ярката светлина на деня.
Все още помня как стоя там, гледайки вътре към него, и горещата тежест на ръката на майка ми на рамото ми, която ме спираше да изтичам или към или далеч от него. Трябва да съм бил на пет години, може би шест; бях достатъчно голям да знам да не показвам никакъв признак на тъга или слабост. В моето семейство, тъгата носеше шамари и удари, докато сълзите ти спрат. Слабостта предизвикваше много по-лошо.
Не помня какво ми каза при първото ни посещение, но помня, че ритуалът продължи с години... нагоре по пътя, отключването на веригите, отместването им, дрънчащи, викане през вратата, след това отварянето й, разкриващо жалкото чудовище вътре.
Когато бях на десет, посещенията спряха, но само защото последния път вратата се отвори за да разкрие баща ми, мъртъв в ъгъла на бараката, свит на топка. Изглеждаше като направен от восък, помислих си, или нещо изровено от тресавището, извадено след хиляда години на тиха забрава.
Не беше умрял от глад. Беше си отишъл след някой пристъп, което никой не намери за изненадващо. Беше погребан бързо, с прилични ритуали, но малко опечалени.
Майка ми присъства, но защото така се очакваше, мислех си. Не мога да кажа, че се чувствах различно.
След като го заровиха, тя ме дръпна настрани и ме погледна напрегнато. Споделяхме много неща, майка ми и аз, но нейните очи бяха кафяви, а моите бяха много тъмни, черни на почти всяка светлина. Това бях взел от баща ми.
- Мърнин – каза тя – получих предложение да те дам за чирак. Ще го приема, едно гърло по-малко за хранене. Ще тръгнеш утре сутрин. Кажи сбогом на сестрите си.
Със сестрите ми споделяхме малко друго освен покрив и направих както ми беше казано, разменихме учтиви, студени целувки и излъгах колко ще ми липсват. За никое от тези неща нямах избор... нито за семейството ми, нито за чиракуването. Майка ми щеше да бъде облекчена да се отърве от мен. Можех да го видя на лицето й. Не беше само че искаше по-малко деца, които да й се пречкат, тя се страхуваше от мен.
Страхуваше се, че съм като баща си.
Мен това не ме плашеше. Страхувах се всъщност, че ще бъда много, много по-зле.

*

На сутринта се почука на вратата на къщичката ни още преди изгрев. Живеехме в провинцията и бяхме свикнали да ставаме рано, но това беше прекалено рано дори за нас. Майка ми беше сънлива и свадлива, когато дръпна одеяло около раменете си и отиде да види кой е. Върна се събудена и доста уплашена, седна на тясното ми легло, отделено на малко разстояние от онова, на което спяха трите ми сестри.
- Време е – каза тя. – Дойдоха за теб. Вземи си нещата.
Нещата ми едва бяха достатъчно да запълнят малък вързоп, но тя беше пожертвала част от сиренето, няколко крайщника хляб и малко от скъпоценното пушено месо. Нямаше да умра от глад, дори ако новият ми господар забравеше да ме храни (както бях чувал, че правят понякога). Станах без да кажа и дума, обух си кожените обувки за пътуване и вълнената ми наметка. Бяхме твърде бедни, че да си позволим метални игли, така че както майка ми и сестрите ми, я закачих с малка дървена клечка. Беше най-хубавото нещо, което притежавах, тази вълнена наметка, боядисана в тъмно зелено, като гората, в която живеехме. Мисля, че е била подарък от баща ми при раждането ми.
На вратата майка ми спря и сложи ръце на раменете ми. Погледнах нагоре към нея и видях нещо в сбръчканото й, твърдо лице, което ме обърка. Беше един вид страх и... тъга. Дръпна ме в ръцете си и ме прегърна, силно и неудобно, само кокали и мускули и после ме избута навън в слабата светлина преди изгрева, към висока фигура, седяща на огромен тъмен кон.
Вратата се затвори с трясък зад мен, отрязвайки всеки път за бягство, не че можех да открия някакво убежище в дома ми. Стоях мълчаливо, гледайки нагоре и нагоре към тази покрита с качулка и наметало фигура. Имаше очертание на лице в сенките, но не можех да различа много повече, Конят пръхтеше мъгла в студения въздух и ринеше земята, сякаш беше нетърпелив да се махне.
- Името ти – каза фигурата. Имаше дълбок, културен глас, но нещо в него ме уплаши. – Говори, дете.
- Мърнин, сър.
- Старо име – каза той и изглежда това му хареса. – Качи се зад мен. Не обичам да съм навън на слънцето.
Това ми изглеждаше странно, защото щом слънцето се издигнеше, студът изчезваше; беше хубав сезон с малък шанс да завали сняг. Забелязах, че има скъпо скроени кожени ръкавици на ръцете си и ботушите му изглеждаха тежки и дебели под дългите одежди. Осъзнавах колко бедно съм облечен, тънките сандали бяха единствените, които притежавах. Чудех се защо някой като него би искал някой като мен... навсякъде имаше бедни хора и децата за вземане бяха на всяка крачка. Взирах се в него за един дълъг момент, несигурен какво да правя. Конят, все пак, беше много висок, а аз не бях.
Освен това конят ме гледаше с очевидна неприязън.
- Достатъчно, хайде – сопна се новият ми господар и ми подаде покритата си с ръкавица ръка. Поех я, опитвайки се да не треперя твърде много и преди дори да успея да се замисля, той ме издърпа право на гърба на гигантския звяр в абсолютно неудобна позиция зад него на твърдото кожено седло. Увих ръце около него, повече от чиста паника, отколкото от доверие, а той изсумтя и каза:
- Дръж се, момче. Ще се движим бързо.
Затворих очи и притиснах лице към наметалото му, когато конят скочи изведнъж, светът се завъртя и наклони, и след това започна да прехвърча покрай нас, твърде бързо, твърде бързо. Новият ми господар не миришеше като никой, когото бях познавал някога; нямаше я вонята на стара пот, само лек мирис на прах върху дрехите му. Билки. Миришеше на летни билки.
Не знам колко дълго яздихме – дни, със сигурност; през повечето време ми беше зле и бях замаян. Спирахме от време на време, за да мога да глътна малко вода или хапки хляб и месо, или за по-необходими телесни функции... но новият ми господар ядеше малко и ако някога се подчиняваше на нуждите на тялото, аз не забелязах.
Винаги носеше качулката на наметалото си. Забелязвах само съвсем малки части от лицето му. Изглеждаше по-млад, отколкото бих предположил – само десет години по-голям от мен, ако и толкова. Трябваше да е стар, предвид знанието, което се говореше, че притежава.
Всичко ме болеше, всеки мускул и кост, докато започна да ми се плаче. Но не плаках. Стисках зъби и се държах без да да издам звук, докато яздихме и яздихме, през мъгливи студени утрини и хладни вечери и мразовити тъмни нощи.
Не можех да обърна внимание на земята около нас, но дори аз не можех да пропусна как се промени от дълбоко горско зелено до бавно издигащи се хълмове с няколко дървета и храсти тук и там. Ако трябва да съм честен, не ми харесваше; би било трудно да се скрия тук.
На сутринта, когато мъглата се издигна под решителния блясък на слънцето, господарят ми дръпна юздите и спря на върха на един хълм. Под нас имаше долина, спретнато разделена на полета. Нагоре по страната на друг хълм се издигаше огромен тъмен замък, четири квадратни ъгъла и издигащи се кули. Беше най-голямото нещо, което някога бях виждал. Вътре можеха да се поберат десет като малкото ми селце и пак да остане място за гости.
Трябва да съм издал някакъв звук на изумление, защото господарят ми обърна глава и погледнах към него и за момент, само за момент, помислих че изгревът е направил очите му свиреп, горещ червен цвят. В следващия момент го нямаше.
- Не е толкова лошо – каза той. – Чух, че имаш бърз ум. Ще имаме много да научим заедно, Мърнин.
Бях твърде насинен и изтощен дори да се опитам да бягам и той не изглеждаше сякаш би ми дал време да опитам; подкара коня надолу към долината и до час се издигахме по следващия хълм, яздейки по лъкатушещ тесен път към замъка.
Така започна чиракуването ми при Гион, господар на мястото, където бях заведен да изуча занаята на алхимия и магия и това, което хората днес наричат наука. Гион, едва ли ще се изненадате да чуете, изобщо не беше човек, а вампир, един по-стар от всички други, живи по това време. Възрастта му надминаваше дори тази на Бишъп, който управлява вампирите във Франция с желязна ръка, докато дъщеря му Амели хитро служи край господството му.
Но това са разкази за друг ден и стига с това взиране в огледалото.
Аз съм Мърнин, син на луд човек, чирак на Гион и господар на нищо.
И съм доволен с това, което съм.

_________________
“See me when you look at me.”
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя https://www.facebook.com/SupernaturalBGFans
 
Разказът на Мърнин
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Фен Преводи :: Разкази на Рейчъл Кейн-
Идете на: