Искаш ли да влезеш в света на Морганвил?
Единственото, което трябва да направиш е да се регистрираш.


Преместени сме в muse-bg.net
 
ИндексPortalCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Control panel

Моят профил

Информация

Преференции

Подпис

Аватар

Социални

Приятели и врагове

Потребители

Групи

Лични съобщения

Входящи

Изходящи

 Други

Теми, които следя

Top posters
Raven (1413)
 
vamp_lady898 (772)
 
mono89 (729)
 
Luxuria (535)
 
Bibs (438)
 
emi (407)
 
krisinka_24 (378)
 
Vampire Huntress (378)
 
Райс (360)
 
melrose (351)
 
Издателства и приятели
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 19, на Сря Фев 02, 2011 11:00 am
Most Viewed Topics
Благодарности на издателства:
Да преброим обратно от 9999
Приятели на форума
Опиши настроението си с емотиконка
Какво слушате в момента?
Да преброим до 9999 / продължение /
Малки сладки лъжкини
Асоциации
Новини от издателство Ибис
СТАНЕТЕ НАШИ ПРИЯТЕЛИ:)
Споделени преводи:

1. Her Vampire Husband /+18/
2. Racing The Moon /+18/
3. After the Kiss /+18/
4. The Secret Circle: The Initiation - #1
5. The Secret Circle: The Captive -#3
6. The Vampire Diaries: The Return Midnight - #7
7. The Nine Lives of Chloe King: The Fallen
8. Unearthly
9. Divergen
10. Fifty shades of gray


Резюметата на книгите
Follow Us
Брояч

Share | 
 

 Различна

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
la_amour
Под защита на Брандън
Под защита на Брандън
avatar

Брой мнения : 15
Join date : 08.09.2010
Age : 24

ПисанеЗаглавие: Различна    Вто Окт 05, 2010 7:20 am

Пролог

Върнете се през години - векове назад. Във времето, в което потеклото беше всичко, в дните на балове и етикет. Когато жените носеха прекрасни рокли, който покриваха целите им тела, но умело загатваха изящните им фигурите, оставяйки всичко останало на въображението на мъжете. О какви прекрасни дни, когато мъжете бяха истински джентълмени. Къщите бяха като замъци, а звездите светеха като бисери в небето не обезпокоени от ярките светлини на мегаполисите.
Тук започва моята история, в един от тези замъци, в покрайнините на Англия, където всяка моя мечта беше превръщана в реалност. Дъщеря съм на лорд Роберт Гудмън, умен и заможен аристократ, управляващ земите около имението ни и селата на изток от реката. Майка ми беше изчакала да чуе плача на детето си и бе починала от треска, която я е била измъчвала с дни.
Не ми липсваше внимание, всеки искаше близка връзка със семейството ни, а и аз съм доста красива. Висока, със изваяно тяло от дългите разходки след залез слънце, с коса златна като лъчите на слънцето, кожата ми е леко по тъмна от алабастровата огърлица, която виси на вратът ми от деня на раждането ми. Очите ми са светло сини, като небето през пролетта, а устните ми са пълни и червени като цвета на див мак.
Нямаше ден, в който да не съм заобиколена от поне дузина синове и дъщери на елита в нашата област. Всички бяха готови да изпълнят всяка моя прищявка и желание. А баща ми не щадеше средства и ме затрупваше с нови и коя от коя по-красиви рокли и бижута. Можех да имам всичко, което си пожелаех.
Бях жадна за знания и баща ми ми осигури най-добрите учители, а имах щастието да разполагам със семейната библиотека, събирана от пет поколения Гудмън. Това беше любимата ми стая още от дете. Обожавах миризмата, която се носеше из стаята – мирис на изгорели свещи и книги. Не веднъж, като малка заспивах в библиотеката, в скута на баща си докато той ми четеше поемите на Сафо, която дори на едно дете успяваше да повлияе със силните чувства, които успява да изрази. Възхищавах се и на Анапреон, който като никой друг успяваше да възпее в лириката си веселието и любовта, но от всички от всички най-много обичах „Одисеята”. Естествено радвах се и на съвременните писатели, но имаше нещо което ме привличаше към древната литература, което липсваше на днешните творци.
Животът ми, ще си помислите, е перфектен. Та какво повече бих могла да искам, имам всичко, да, но не е така.
Растях и с годините започнах да забелязвам лицемерните усмивки на лицата на приятелките си. Не можех да видя пламък в очите на нито един младеж. На разкошните балове, които организираше семейството ми продължавах да съм обградена от хора, но в душата ми цареше само смут и самота. Открих, че щом някоя от „приятелките” ми отвореше дума за книга то го правеше само за да покаже високата си интелигентност и начетеност. Никой не споделяше духа ми за приключения, за търсене на нови знания и ни най-малко не се интересуваха от красотата на природата. За тях съществуваха само роклите, парите, каретите. Никоя от тях не можеше да си представи да язди през полетата през нощта или да извърви повече от десет метра извън собствените си градини. А мъжете и не искаха такива неща от тях. О не, те избираха като ценители, търсейки най-красивото и най-опитоменото, готови винаги да бъдат рицаря на бял кон, който спасява девойката в беда.
А в обноските си – кой от кой по-добър. Но не можех да не забележа колко измислени в същност бяха всички. Всеки казваше, каквото смяташе че останалите искаха да чуят. Но аз не исках да крия същността си, заради което с времето заклеймиха поведението ми като скандално и непристойно за млада дама с такова потекло като мен.
А аз исках за захвърля целия етикет и преструвки за да намеря любовта, тази любов за която бях чела в книгите. Любов чиста и неподправена като тази между Приам и Елена, които дори в смъртта си остават заедно. Любовта която, както Сафо описва в поемите си, ти дава крила да полетиш в небесата, отнема разума ти и те оставя само да действаш и да правиш всичко с лекота, непозната до сега.
Този мой дух, тези мои мечти... до къде ме доведоха! Но да продължим.

Глава първа
Всичко започна през една лятна нощ, също като тази, когато луната бе високо в небето, а звездите бяха единствените ми спътници. Обичах да яздя посред нощ. Струваше ми се, сякаш всичко оживява когато слънцето залезе. Щурците озвучаваха полето с щастливите си песни, а когато влизах в гората сякаш се гмурнах сред живота на горските обитатели.
След още няколко минути яздене стихнах до мястото към което се бях запътила. Това бе поляна навътре в гората. Човешка ръка не би могла да изреже дърветата, така както природата бе оформила поляната. Беше перфектен кръг, като по средата бе израснал вековен дъб. Обичах да сядам под короната на дъба да облегна гръб на дънера му и да се оставя на мислите си. Чувствах се странно привързана към това място. Бе създало чувството на уют и безопасност с тези високи дървета, които се усукваха около поляната и все пак никое от тях не пристъпваше съвършения кръг.
Не знам колко време беше минало, но за момент ми се стори, че някой ме наблюдава и ...
– Здравей! – каза мъжки глас от тъмнината.
Сенките от короните на дърветата така го закриваха, че успях да разбера че е мъж само по гласа.
– Здравейте! – казах и не знам защо, но не почувствах страх.
Знаех какви ужасни истории се разказваха за хора, които ходят в гората, но аз бях толкова свързана с природата, тя нямаше да позволи да ме наранят, нали?
– Не искам да звуча грубо, – казах – но кой сте Вие?
– О, не сте груба, всъщност аз проявявам грубост като Ви се натрапвам така, а и забравих всичките си обноски. Аз съм Кристиян Мандантес. Баща ми наскоро купи малко имение наблизо и ме изпрати тук за да се уча как да го управлявам – с последните си думи той излезе от сянката и вече можех да го видя.
Беше малко по-висок от мен, с черна спускаща се на вълни до раменете му коса. Очите му сякаш бяха черни, но не можех да видя от далечината. Имаше широки рамене и добре оформено тяло.
– Бихте ли ме удостоили с честта да разбера името Ви? – Беше застанал на няколко крачки от мен и вече без съмнение можех да различа очите му - черни като гарваново перо и контрастираха на белотата на кожата му. Изуми ме това, че кожата му беше по бледа и от моята.
– Аз съм никой – казах и осъзнах всъщност колко истина съдържаха думите ми.
Да, аз бях дъщеря на умен и заможен аристократ, но какво бях направила аз? Какво бях постигнала в живота. Имах привилегии и правех неща, които никой друг не правеше, дали от нежелание или от невъзможност. За хората аз бях Розалия Гудмън, но за себе си бях просто момиче с мечти.
– Опасявам се, че не Ви разбирам – каза той.
„А би ли могъл? „ попитах наум, но той продължи:
– Как някой може да изпитва радост или тъга и да е никой? Как може някой да има мечти, възможни или невъзможни и да е никой? Дори детето на бедния селянин е някой, въпреки че му липсват потеклото и парите на семейството Ви, госпожице Гудман.
– Но нали не знаехте коя съм!
– О, не но славата Ви, Ви предхожда. Всяка друга девойка до сега да бе възпяла името на великия си род. Не смятате ли, че към прав? – долавяше се лека развеселеност в гласа му. Не можех да не се усмихна.
– Вероятно сте прав. Но бих ли могла да Ви запитам какво правите в този късен час, толкова навътре в гората?
– Не би ли трябвало аз да Ви задам този въпрос? – засмя се той, но все пак ми отговори. – Намирам нощите за много успокояващи, а нощния въздух – за много освежаващ. А Вие?
– Открих това място преди години. Спокойствието тук ми предлага възможността да мисля без да бъда смущавана.
– А хората казват, че не сте тактична. С истински финес ми обяснихте да се махам и повече да не идвам тук.
Засмях се.
– Ако намирате красотата на това място дори малко привлекателна, колкото мен не мисля чу имам правото да Ви забранявам да се наслаждавате на красотата, която природата е създала.
– Думите Ви съдържат единствено възхищение – мисля, че долових нотка на почуда в гласа му.
– Защо да се надсмивам на нещо прекрасно, когато мога да се смея с него. Всяко едно разцъфнало цвете е усмивка, всяка една песен дали на птица или воя на самотен вълк е история, която само чака да се заслушаш, за да я чуеш – усмихнах се повече на себе си от колкото на него – Но не искам да Ви отегчавам с глупавите си мисли.
За момент само ме гледаше без да продума. Накрая каза:
– Имате ли нещо против да седна до Вас? С удоволствие бих изслушал още някоя друга Ваша глупава мисъл.
– В същност – казах и се изправих – от доста дълго съм тук и баща ми сигурно вече е започнал да се притеснява. Но ще Ви помоля за нещо: ако наистина харесвате това място, останете и може да идвате всеки път щом пожелаете да останете насаме с мислите си, но ще съм много благодарна, ако не споменавате за съществуването му на никого, нито пък това че идвам тук.
– Не се притеснявайте, милейди! Тайната Ви остава на сигурно място.
– Благодаря Ви и довиждане – казах и тръгнах с Луцифер, моя кон, обратно към дома.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://amour.blog.bg/
 
Различна
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» Почеркът ми.
» XP DEUS

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
 :: Лично творчество :: Фикове-
Идете на: