Пръстенът на змията

Глава 1
Свободна

Времето минаваше неусетно. За мен, то беше бавно и мъчително.
Цяла една година прекарах в болка и самота. Тогава тези чувства бяха моите приятели, които щяха да бъдат с мен и в бъдеще, без да ме предадат.
Ръцете ми постоянно бяха оковани с вериги, които ме контролираха, за да не полудея или да убия пазача, който ме охраняваше и ми носеше помията, която всички наричаха храна. За простосмъртните тази храна беше богата на витамини и въглехидрати, но за мен, тя представляваше просто една помия, от която ми ставаше лошо. Имах нужда от нещо друго, нещо, което щеше да ме направи много по-жива... Имах нужда от кръв. Тя щеше да съживи всяка една мъртва част от мен.
Но пък, нали точно това беше целта на моята бивша учителка, да ме предпази от самата мен като ме вкара в тази дупка. Странно, нали... Уж я беше грижа за мен, а ме изостави при първият възможен случай, както направиха и още много като нея.
За нея аз бях чудовище, изрод, от който тя се страхуваше. Преди да стана такава, се движех постоянно с нея и виждах как всеки път, щом чуеше думата „вампир”, се ужасяваше и потреперваше от страх. Точно заради това не идваше на посещения, беше я страх, че ще я нараня.
Малко хора знаеха, че съм вампир и това от една страна ме радваше. Не исках останалите ми приятели да идват при мен и да ме гледат с онзи поглед, който винаги казваше „съжалявам” или „не искам да съм чудовище като теб”. Повечето смятаха, че съм на мисии, в които рискувам живота си за да предпазя този на обикновените хора, за да могат те да живеят добре.
Всеки път, щом се замислях върху това, се разтрепервах от гняв. Исках да разкъсам веригите, които ме държаха и да изляза навън, да подишам свеж въздух, нищо, че дробовете ми вече не бяха същите, както преди, аз имах нужда да се разходя из улиците на родното си място. Да видя хора и да чуя гласовете им.
Чудех се кога ще изляза или по-точно, дали щяха изобщо някога да ме пуснат. Вече дори не можех да различавам нощта от деня. Нямаше дори един прозорец в килията ми. Дори не знаех дали слънчевата светлина ми вреди. Нямах възможност да разбера това, защото още щом пълните с отрова зъби на създателя ми се бяха впили в кожата ми, аз мигновено загубих съзнание и се събудих между четири пусти стени, и оставено до главата ми писмо от бившата ми учителка.
Времето, прекарано на това място, ми даде отлична възможност да си припомня миналото и да съставя план за новия ми живот. Знаех, че никога повече няма да мога да видя своите близки и приятели. Това преди ме ужасяваше, но сега това не беше проблем за мен. Вярно е, че беше изминала една година, от както не бях виждала никого, но сега не ме интересуваше особено. Някак вече се бях примирила с това. Знаех много добре какво ме очаква в бъдеще, но не знаех кога щеше да започне новият ми живот.
Чух стъпки да се приближават към моята любима метална врата, която ме разделяше от човешкият свят.
Беше доста добре заключена. Имаше едва пет скромни, но големи катинара, които бяха свързани с вериги, които обхождаха цялата врата.
Стъпките бяха някак неравномерни. Бързи и резки. Някой идваше.
Чух как пазачът ми ставаше от мястото си. Ушите ми долавяха два пулса. Единият бе спокоен, но в леко напрежение. Бях сигурна, че това е пулса на пазача, но другият... Той беше друга работа. Само по дишането разбрах, че е мъж. Доста тежко и на често изкарваше въздух от дробовете си. Сърцето му биеше бързо. А кръвта му... кипеше във вените. Нещо, което исках да вкуся. Изгарях да забия зъбите си в кожата му.
- Какво има? – чух как пазачът зададе въпрос към новодошлият. Това беше първият човек, който идваше на това място, откакто бях заключена. Единствено пазачът идваше и си отиваше, за да ми донесе човешка храна.
- Това е от шефката. – отговори му той, едва поемащ си дъх. Този глас ми се стори познат. Плътен и тежък. Беше донесъл нещо и това ме изнерви допълнително. Не знаех нито за какво е дошъл, нито какво ще последва.
- Разбирам. – чух пазачът да отговаря.
Само след миг чух веригите да дрънчат. Ключове, които се завъртаха и отключваха катинарите. Секунди по-късно вратата започна да се отваря със скърцащ звук, който оглуши цялото помещение.
Имаше запалена лампа от другата страна, която ме заслепи. Бях свикнала с тъмнината и това доста раздразни очите ми. Виждах две сенки и нищо повече.
Едната от тях започна да се приближава към мен с равномерни стъпки. Знаех, че този, който се приближаваше, го беше отчасти страх, но беше решен да дойде, каквото и да му коства това.
Ръцете ми бяха високо над главата, приковани към стената и с окови около китките. Бяха затегнати.
Държах главата си сведена надолу, защото светлината ме изгаряше, плюс това, нямах желание да разбирам заради кого бях раздразнена така.
Човекът се приближаваше значително много към мен. Чувах как ключовете дрънчаха в ръката му. Личеше си, че нарочно ги полюшва, наляво и надясно. Може би си мислеше, че така ще ме провокира да го погледна и да започна да го моля да ме освободи от това място, но в действителност не беше така. Това дрънчене ме изнервяше допълнително. Бях готова да скоча всеки един момент и да разкъсам плътта му.
- Я виж, виж ти. – този глас, наистина ми беше познат. Но сега, някак се беше променил. Усещах злобата в гласа му. – Ти наистина си станала чудовище, а? – нещо в мен се пречупи. Почувствах се така, сякаш ми бяха ударили доста силна плесница през лицето. „чудовище”, „чудовище”. Защо ме бе грижа, какво мислят човеците за мен? Аз в действителност бях чудовище, бях различна. Не заслужавах да живея, дори в това ново тяло. Не трябваше да ме е грижа, особено щом такава банка с топла кръв ми говореше. Изгарях от желание да погледна бъдещата си храна в очите, но не смеех заради светлината.
- Погледни ме. - заповяда ми той. Нямах желание да го поглеждам, а и не исках. – Погледни ме! – повтори той, но този път с повече злоба.
Когато не му се подчиних, той грубо хвана челюстта ми и повдигна главата ми нагоре. Стиснах очи, като отказвах да ги отворя.
- Отвори си очите и ме погледни! – не исках да го правя, защо ме принуждаваше. Проклех се вътрешно и започнах плахо да ги отварям.
Това беше първата ми среща с човек, откакто бях заключена и вместо да се радвам, че поне един се е сетил за мен, то аз се държах като малко дете в ясла. Бях инатлива и отказвах да направя това, което ми бе заповядано. Сигурна бях, че ще си изпатя заради наглост като тази.
В мига, щом отворих очите си, не бях сигурна дали сънувах или халюцинирах. Не можех да повярвам. Това беше той. Същият, какъвто го помнех. С рижава коса, чип нос, изящни скули и светлокестеняви очи. Беше по-големият ми брат.
Усетих как устните ми се извиват нагоре, но беше за кратко. Усетих как главата ми се наклони на една страна. Беше ме ударил. Това беше първият път, в който някой ме удряше, от както се бях променила. Мислех, че ще ме заболи, но не беше така. По-скоро бях изненадана от факта, че собствения ми брат ме удряше. Никога до сега не го беше правил, дори когато бях човек.
- Не смей да ме гледаш така. – каза през зъби той. Беше се надвесил над мен и бе готов да ме удари, поне още стотици пъти.
- Достатъчно. – чух пазачът. – Дошъл си за друго, а не да се гавриш с това нещо. – „нещо” беше ме нарекъл нещо. - Не си мисли, че не съм изпитвал желание и аз да го направя, но не това ми е работата. Приключвай по-бързо и се махай, вече съм гладен, а часът ми за вечеря отдавна мина.
Чух как брат ми пуфти от нежелание. Следващото нещо, което усетих, беше как ръцете ми бяха свободни и как паднаха отпуснати до тялото ми. Повдигнах глава, за да разбера какво точно се случваше. Дали наистина ме освобождаваха, и ако беше така, то тогава защо?
- Ставай. – каза брат ми. След като не дадох признак да съм го чула, той хвана лявата ми ръка и я издърпа рязко нагоре, докато краката ми не се закрепиха на земята. Толкова отдавна не бях се изправяла, че ми се струваше нереално.
Погледнах го объркано, а след това насочих погледа си към пазача, който ме охраняваше. Той само се обърна с гръб и тръгна в противоположна от нас посока.
Брат ми не чакаше покана, а започна да крачи след него. Не помръднах от мястото си, не знаех дали трябва да го последвам или да остана в килията си, но без оковаващите ме вериги.
Изведнъж брат ми спря и се обърна към мен, като ме изгледа доста презрително.
- Тръгвай. – отговори студено на въпросителния ми поглед. Не смеех да го попитам каквото и да е, не знаех защо, но ме беше страх от него. Това чувство ми беше не познато, сякаш никога до сега не го бях изпитвала. Нещо вътре в мен ми казваше да се нахвърля отгоре му и да изпия всичката му кръв, но вече не. Биещото ми сърце, казваше друго.
Несигурно закрачих след него. Нещо не беше наред с тялото ми и аз го осъзнавах отлично. Крачките, които правех не бяха реални, а някак странно съвършени. Всяка една крачка я чувствах, така сякаш се доближавах до нещо велико и доста вълнуващо.
Вървяхме по тъмен коридор, по който нямаше никакво осветление, дори една малка запалена свещ или лампа, нямаше нищо. Беше ми доста чудно как тези двамата виждаха накъде вървят, като за тях това беше сляпа зона, но не и за мен. Виждах всичко кристално ясно. Беше тихо, чуваха се единствено нашите стъпки и къркоренето на стомаха на пазача.
Странно е как прекарах цяла една година затворена на едно място като престъпник, който не е извършил нищо, но е затворен заради греховете на предшествениците си, без дори да успея да разбера името на пазача, който така стриктно ме охраняваше.
На всякъде, където стъпвахме имаше вода, в малко количество, но все пак вода. Беше ми чудно, от къде се е взема всичката тази вода, като тук нямаше никаква пролука, откъдето можеше да мине.
Докато вървяхме, минахме през няколко коридора. Беше си чист лабиринт. Не знаех нито накъде водят, нито дали има изход. На няколко пъти дочувах крясъци, но не знаех на кого са или по-точно, на какво.
Брат ми и пазачът нито веднъж не се обърнаха да ме проверят, дали не съм оголила зъбите си срещу тях. Дали ми имаха доверие... или просто ме изпитваха, за да проверят как ще се справя около човешките същества? В главата ми се въртях множество въпроси, на които не знаех дали съм способна да отговоря.
Внезапно спряхме. Ако не се бях заковала на секундата, щях да се блъсна в брат ми, а аз не исках още веднъж да виждам осеяното му с омраза към мен лице. Видях как пазачът протегна ръката си към тавана и изблъска нагоре една доста тежка плоча като я премести на страни. Ако не го бях видяла да го прави, никога нямаше да се сетя, че нагоре е пътя към изхода, пък и надали някой друг би се сетил. Доста добре го бяха измислили, но не знаех защо. Никога преди не бях идвала на такова място през целият ми човешки живот. Най-вероятно се намирахме под земята.
Какво ли криеха всички тези коридори?
В следващия миг пазачът вече го нямаше, беше се покатерил от другата страна на отвора.
- Ти ще си първа. Искам да съм сигурен, че няма да направиш нещо, което да постави мен или някой друг в опасност. – брат ми дори не ме гледаше. Говореше сякаш на отвора в тавана.
Изгледах го леко шашната, но въпреки това направих крачка в страни от него и поставих отстрани на отвора ръцете си. Набрах се, което за мен беше изключително лесно, и след по-малко от секунда бях от другата страна. Положението беше същото. Същият коридор, същите стени и същата онази вода намираща се върху пода. Абсолютно същата обстановка. Определено бяхме в лабиринт. Тук всеки можеше да се изгуби.
Изчаках го да се качи и отново тръгнах след него като малко послушно кученце, но с една малка разлика. Бях гладна. А тези двамата бяха идеалната ми храна. Не можех да стоя още гладна. Предела ми вече беше изчерпан още преди месеци. Брат или не, щях да го пресуша като нищо. Исках просто да се нахраня, толкова ли беше сложно.
След известно вървене отново спряхме, отново същата процедура. Изместване на плоча и отново клишираното изречение на брат ми. Това се повтори още два пъти. Определено бяхме под земята, но къде точно, не знаех. Не бих могла да се върна обратно в килията си, дори животът ми зависеше от това.
- Най-накрая. – рече пазачът. Личеше си, че това вървене му беше досадно. Не можех да повярвам, че е минавал всичкото това разстояние, само за да донесе храна на едно бленуващо за смърт чудовище.
Сигурно вървяхме в права линия около тридесет минути, докато не пристигнахме до една малка дървена врата. Беше толкова безобидна, че дори един мой лек натиск би я откачило от мижавите панти, които едва я придържаха.
Пазачът я бутна на вътре и премина от другата страна, след това брат ми, а на края и аз.
В мига щом прекрачих прага на вратата, ме обзе странно чувство. Беше някак различно. С новите неща, които бях придобила благодарение на новата си самоличност, можех да усетя множество биещи сърца и такива, които спираха. Чувството да се сблъскам с такива емоции беше вълнуващо. Нямах търпение за следващата доза изненада, която ми предстоеше.
В стаята, в която влязохме бе много по-различна от студените коридори, по които вървяхме. Тя бе широка, боядисана в свежо жълтеникав цвят, а по средата й имаше едно кафеникаво диванче и две тъмно-жълтеникави канапета, които заобикаляха една малка дървена масичка за кафе. Осветлението беше ярко и правеше оскъдните мебели, прекрасни.
Без много да се бавим прекосихме стаята почти на бегом. Явно не искаха да виждам всичко това, но нищо не можеха да направят.
Следващата зала беше шок за мен. В мига щом прекрачих прага на следващата незнайна стая, се вкамених за част от секундата.
Пред мен бяха толкова много познати лица, толкова много хора, които ми липсваха. Не знаех защо се бяха събрали всички. Гледаха ме и ме преценяваха. Виждах много и различни очи: раздразнени, съжаляващи, отвращаващи, отчайващи и неразбиращи.
Набързо преброих хората в малката зала и останах доста учудена, как все още не са се задушили. Беше тясно и можеше да се каже, че бяха един до друг. Стояха прави и напрегнати, очакващи нещо лошо да се случи всеки един момент.
Брат ми и пазача вече не бяха до мен, а се бяха присъединили към купчината туптящи сърца.
- Айви, добре ли си? – чух гласа на човека, които преди смятах за най-добър приятел. Джаред. Той не се беше променил. Лицето му беше абсолютно същото. И тези кристално, морско-сини очи, всеки път се губех в тях щом ги погледнех. Но сега виждах единствено съжаление и неприязън към мен. За да ме гледаше така означаваше само едно – той знаеше, че моето сърце вече не тупти от година. Точно и заради това не беше идвал да ме вижда. Той ме презираше, също като останалите в залата. Имаше и нещо странно в тях, не разбирах защо толкова се учудваха от факта, че той се интересуваше дали съм добре. Та нали всички знаеха какво съм. – Ранена ли си? Мисията не е ли минала успешно? – той май не знаеше. Защо продължаваше да ми говори така, сякаш все още съм една от тях. Нима не разбираше, че това ме убиваше още повече или може би го правеше нарочно. Дали искаше да ме види да страдам? Може би... жадуваше с усмивка на лице да ме убие.
След като не получи отговор, направи крачка към мен, но брат ми го спря.
- Не мърдай от мястото си! – заповяда му той. – Нека изчакаме шефката да дойде.
Очите на Джаред останаха объркани.
- Няма ли да ми отговориш? – в този миг не знаех дали това беше риторичен въпрос или не. Явно той наистина не знаеше в какво чудовище се е превърнала неговата най-добра приятелка.
- Питаш дали съм добре? Дали мисията е изпълнена успешно? – гласът ми... той, той беше променен. Не беше онзи леко треперещ гласец, който притежавах преди.
Не бях продумала и една думичка, откакто бях заключена. Дори, когато брат ми се появи, пак не казах нищо, а сега... сега се чувствах някак свободна да говоря.
Всички в залата ме гледаха уплаши от това, че бях казала нещо толкова нищожно. Явно си бяха мислили, че ще си стоя кротко и ще ги слушам, но аз нямах намерение да го правя. Щях да им покажа новата си същност, без да ги щадя.
- Нима вече си сляп? – чух се да казвам. На лицето ми се изписа надменна усмивка, а в гласа ми се усещаше подигравателна нотка. – На глупак ли се правиш, Джаред, или може би искаш да чуеш, как го произнасям гласно пред всички? Повярвай ми, аз няма да усетя нищо, но всички ще изтръпнат от това, което ще чуят. – лицето му пребледня. Явно наистина не знаеше какво съм. Реших да опростя нещата и да му кажа истината, която бяха скрили от него.
- Е, добре. Щом всички са решили да скрият това от теб, то тогава аз ще ти кажа. – замълчах за миг за да си поема въздух, от който нямах нужда, но в този момент една специфична миризма си направи път към носа ми. Беше непозната и някак странна, но приятна. Заради всичките тези хора, не можех да разбера на кого принадлежеше. Доста ми хареса. Бях сигурна, че щом разбера чия е, щях да впия жадно зъби в плътта му и щях да вкуся кръвта му. – Джаред, аз съм...
- ... вампир. – бях най-нагло прекъсната. Този, който ме беше прекъснал, го познавах отлично. Беше моята бивша учителка, Джейн. – Добре си ни дошла, Айви. – чух я да произнася името ми с лекота, сякаш никога не бях отсъствала.
Присвих очи, щом тя се доближи. Дългата й руса коса беше вързана високо на опашка и това откриваше лицето й. Не беше в нейн стил да го прави. Тя винаги носеше косата си спусната и това затрудняваше хората да я видят в целия й блясък.
Очите й – пъстри, излъчващи увереност, ме наблюдаваха с любопитство. Стройната й фигура не се беше променила, но личноста която си беше изградила с годините с оставаше същата. Лукава лисица, на която не можеше да й се има доверие.
Всички останали в стаята й направиха път, за да мине. Боже, ама тя наистина беше царица. Беше свикнала всичко да й се угажда и да става по нейните правила. Преди, когато бях все още човек, не я слушах, а правех каквото си исках. Сигурно сега си мислеше, че понеже съм низше същество, ще я търпя и ще й изпълнявам прищевките. Жалка е, защото се залъгваше и то доста. Исках само да останем сами и щях с голямо удоволствие да й прекърша малкото вратле.
- Ооо, ти се появи. – смехът ми не престана да се шири из малката зала.
- Не ми казвай, че не си щастлива да ме видиш. – ама тя... шегуваше се, нали?
- Да съм щастлива? – бях съсредоточила очите си върху нейните. – О, аз съм щастлива, но бих била и по-щастлива, ако пресуша тялото ти. – усетих как напрежението обхвана всички стоящи. Бяха готови да скочат и да ме убият. Джейн обаче, изобщо не се трогна от казаното. Явно бе свикнала със заплахи.
- Какво? – чух едва доловимият глас на Джаред. – Какво говориш, Айви? – той не можеше да понесе истината. Личеше си, че отричаше.
- Тя е чудовище, Джаред. – видях брат ми да го хваща за ръката, с цел да го успокои и да го накара да повярва, че всичко това е истина.
- Не! – извика Джаред и издърпа рязко ръката си от неговата. – Тя не е чудовище, тя е твоя сестра, Кевин! – гласът му ме прободе. Крещеше в лицето на брат ми и това доста ми харесваше. Исках всички те да страдат.
В този миг усмивката ми се изпари и се замени с доста раздразнена гримаса. Усетих как устата ми се изпълва със слюнка и как очите ми започват да парят. Сега вече, нямаше как да спра жаждата си. Това беше пределът ми. Явно ми беше необходимо, някой да ме раздразни за да отключи моята жажда. Това чувство беше същото като онова, когато брат ми ми удари шамар. Но това беше много по-различно. Съзнанието ми казваше единствено да сея разруха, да впивам зъби в жертвите си и най-вече, да изсмуквам всичката им жизненост.
Нещото, което следваше беше много просто. Само за секунда вече се намирах зад Джаред. Усетих как тялото му се вкаменява, усещайки моя студен дъх по врата си. Никой не беше в състояние да реагира навреме и това беше в моя полза.
Обвих ръце около него и ги затегнах като в менгеме. Погледнах към него и видях очите му, които вече не излъчваха онази жизненост, която така добре познавах, а тъкмо обратното. Те бяха уплашени и невярващи. Пронизваха ме. Точно, когато извадих на показ зъбите си и бях готова да ги забия във врата му, нещо ме удари толкова силно, че загубих съзнание.

страхотен е... Very Happy

Глава 2
Сделка

Тъмнина, тъмнина и пак тъмнина. Имах усещането, че всичко около мен е потънало в бездънен мрак. Не усещах нищо, не можех да чуя каквото и да е, а относно зрението ми, сякаш бях сляпа.
Не разбирах, как толкова бързо успях да загубя съзнание. Нали бях вампир, нали бях безсмъртна, тогава какво беше онова нещо, което ме накара да загубя съзнание, за отрицателно време? Много въпроси се извиваха като спирала в главата ми, а аз бях безпомощна и не можех да им отговоря.
Изгарях от желание да се бия, да убивам без капка жал в сърцето и най-вече, да усещам как нечия кръв изпълва устата ми, а вместо това, аз се чувствах като бебе в количка, беззащитна и уязвима.
Тялото ми потрепери. Усещах някакви нереални конвулсии, които го караха да се извива доста рязко.
- Хайде. – чух глас, но не можех да го разпозная. Слухът, усещанията, както и зрението ми, започнаха да се завръщат. Бавно, но сигурно.
Последва още едно разтърсване и още викове. Не знаех какво правеха на новото ми съвършено тяло, но това ме караше да стискам здраво зъби и да не се поддавам на жаждата за убиване. Нещо вътре в мен ми казваше да не прибързвам.
- Хайде, мъртво създание такова! – „мъртво създание” така ли ме нарече този, които си играеше така с мен? О, не, това изключително много ме подразни. Ако бях наистина мъртва нямаше да мога да говоря, да се храня и още куп други неща. Това, че сред човеците бях купчина прах не означаваше, че ако бях сред себеподобните си щях да съм такава. Това, че те се страхуваха от мен или по-точно от съществото, което нокаутираха за част от секундата, не ги правеше невинни създания.
В мига щом чух това реагирах като по команда. Отворих изключително рязко очите си и се озъбих, така сякаш някой се опитваше да ми открадне това, което ми принадлежеше. Болката в очите ми нарастваше, а от устата ми излизаше оглушително ръмжене, което успя да накара дори мен да настръхна от страх. Не вярвах, че такъв звук можеше да излиза от устата ми. Беше невъзможно.
Пред мен стоеше пазача, който ме охраняваше, преди брат ми да ме освободи и доведе на това място. Държеше здраво в дясната си ръка някакъв доста непознат за мен предмет.
Тялото му не трепереше, което беше знак, че той не бе от хората, които даваха свободен път на емоциите си, а ги заключваха някъде дълбоко в съзнанието си. Прикриваше се умело, но беше пропуснал един важен елемент, който се контролираше доста по-трудно, от която и да е тренировка в света. Това беше уязвимото му място в момента. Очите.
Светло кестеняви, почти пъстри. С къси, черни горни мигли и руси долни. Бяха толкова изплашени, точно като на малко момченце. Именно това исках да виждам в хората. Страх и отчаяние, все чувства, които ме изпълваха със щастие.
Продължих да ръмжа към него с надеждата, че всеки един момент ще се освободя и ще се нахвърля отгоре му.
- Спокойно, вампирке, или пак ще те пратя в безсъзнание. – „познат глас” ми говореше съзнанието, но на кого? Завъртях главата си надясно към гласа, който ме заплашваше.
Ръмженето ми секна почти веднага. Познато лице.
- Хал. – изревах през зъби аз. Мразех този човек от дъното на сърцето си, което вече не биеше. Вместо да се успокоя, аз се вбесявах още повече. Вампирската ми кръв кипеше от вътре. Жадуваше да се смеси с неговата.
В този момент започнах да си представям как го убивам, по много и различни начини. Как извивам крехкото му вратле и как жадно забивам зъби в него, поглъщайки кръвта бликаща от малките рани, причинени от мен.
- Кога най-сетне ще се успокоиш? – Хал най-небрежно ми зададе въпрос. Проклето копеле.
Той беше един от подчинените на Брандан или по-точно, беше дясната му ръка. За да стигнеше някаква информация до Брандан, то първо трябваше да мине през Хал.
Проклетото копеле не се беше променило. Оставаше си все същият нисък, леко прегърбен, с черна и същевременно мазна коса, която придаваше на слабото му лице окаяност. Имаше вид на нагъл и долен подлец. Той беше забележителен човек, но забележителен само в лъжите си и начинът на действие, когато се опитваше да прецака някой.
Организацията, която беше създал Брандан, беше за убиване на върколаци. Доста стойностна организация. Състоеше се само от няколко човека, но въпреки това си вършеха добре работата. Получаваха добри пари и още куп други облаги, които можеха да примамят всеки, който беше в трудно положение. Но... винаги има по едно „но” при всяко едно нещо, което правеше човека щастлив и то беше, че когато убиваха върколаците и ако имаше свидетели, те също трябваше да умрат. Всичко това трябваше да се пази в тайна.
Проклети убийци на върколаци, бяха невнимателни и за това, се налагаше да убиват хора. Правеха нещата така сякаш е било инцидент. Залъгваха обществото.
Сега в главата ми се въртеше друг въпрос. Защо той беше тук? Защо той, Брандан и Ник бяха тук?
Ник също беше към организацията на Брандан, още един негов подлизурко.
Колкото повече мислех за тях, толкова повече въпроси възникваха.
- Добре, достатъчно! – гласът на Джейн накара всички ни да се обърнем към нея. Тя тъкмо влизаше в малката стаичка, в която ме държаха. Направи няколко решителни крачки към нас и погледна Хал, като присви очи. Това ми даваше шанс да разгледам малко повечко обстановката, в която се намирах.
Стаята беше малка без прозорци и нямаше как да влезе друга светлина, освен тази на малката крушка, която висеше от тавана на един кабел. В това малко помещение нямаше нищо друго освен един стол, на който стоях завързана.
Ръцете ми бяха зад гърба с въже около китките и още едно въже, което пристягаше ръцете ми близо до тялото. До стола имаше кофа пълна с вода. Не разбирах какво правеше тя там и за какво служеше.
- Поуспокои ли се вече, Айви? – сега погледът на Джейн беше насочен към мен. – Ще налетиш ли пак на някого, ако те развържа? Виждам, че въжетата те пристягат. – това ме накара да потреперя. Исках да ме пусне, но не да я слушам как ми говори глупости или нещо друго, а исках да ги убия всичките. Направих гримаса към нея и точно, когато щях да й се подиграя, Хал ме изпревари.
- Да я пуснеш? Ти какво, да не полудя?! – Хал очевидно не беше на същото мнение като нея. Е, трябваше да си призная, поне с едно, бях съгласна с него.
- Млъкни, Хал. Тук ти нямаш думата. – Джейн замълча за момент, а след това се обърна към пазача със също толкова разярени очи. – Чък, ти си свободен. – „Чък” ли каза тя? Пазача, който цяла година ме охраняваше, Чък ли се казваше? Не можех да повярвам, най-сетне бях научила името на този човек. Вътре в себе си знаех, че съм щастлива, макар отвън да бях все още онази, която би изкормила човек.
След като високият и едър Чък излезе от стаята, Джейн се обърна към мен и започна бавно да се приближава. Очите й вече не бяха плашещи, а по-скоро меки и излъчващи топлина. Не я беше страх от мен. Още един въпрос възникна в съзнанието ми. Защо?
- Айви, спокойно. – каза тя с мек глас. Не беше нервна, а някак странно отпусната. Усещах как кръвта във вените й течеше, но не ме привличаше, така както онази, която бях надушила по-рано, когато бях в онази малка зала. – Сега ще те развържа. Имам храна за теб. – „храна”. Очите ми се втренчиха в нейните, но тя така и не ме погледна, а продължи да разхлабва въжетата.
Останах седнала на стола, нищо, че вече бях свободна. Тя се изправи леко и малко тромаво, а след това даде знак на Хал да излезе от стаята.
- Къде ми е храната? – попитах веднага, щом Хал затвори вратата след себе си.
- Хал ще я донесе. – отговори ми тя. – Сега искам да ме изслушаш. – присвих очи към нея. Нямах намерение да я слушам. След като вече бях свободна, исках да се насладя на всеки един миг. – Трябва ни твоята помощ, Айви. – „помощ”? Че за какво им е моята помощ? Те бяха силни и без мен.
- За това ли ме освободи, Джейн? – въпросът ми я накара леко да се дръпне назад, понеже го бях казала през зъби.
- Да, това е една от причините. – значи имаше и още.
- Знаеш ли какво, Джейн?! Искам да се нахраня, а после ще говорим. – на Джейн това не й се харесваше. За една година нямаше как да се е променила толкова. Знаех, че мрази да я изнудват или да преговарят с нея, но сега й се налагаше. Трябваше да играе по моята свирка, иначе нещата щяха доста да се усложнят.
- Добре. – каза тя. – Ела с мен. – тя се отправи към вратата, но аз не посмях да я последвам. Нещо в мен ме спираше. После рязко се изправих и точно, когато тя се обърна в посока към стола върху, който стоях, мен вече ме нямаше. Усетих как тялото й се напрегна от моята липса.
- Тук съм. Спокойно, няма да избягам, щом има храна за мен. – заявих аз. Бях точно до нея, но от другата й страна. Джейн само кимна и ме поведе.
В мига, щом прекрачихме прага на досегашната стая, се озовахме в друга, много по-голяма. Там бяха всички присъстващи, които бях видяла в онази малка зала, в която ме беше довел брат ми. Всички очи се насочиха към мен и не спираха да ме оглеждат. Този път бяха нащрек и бяха готови всеки един момент да скочат срещу мен. Така и трябваше да е, щом първият път не бяха подготвени, то поне сега трябваше да са.
Брандан, който бях виждала няколко пъти през човешкият си живот, се беше облегнал на бледосивата стена, като беше скръстил ръцете пред гърдите си.
Усещах как сърцето му бие с неравномерни удари. Беше превъбуден и това можех само аз да разбера.
Бръчките, които преди не можех да забележа, то сега бяха на преден план. Брандан беше възрастен мъж на около четиридесет години. Косата му имаше бели нюанси, които се смесваха с бледо русо. Очите му бяха тъмни и някак изморени, но въпреки това винаги нащрек.
Другото протеже на Брандан, беше Ник, който беше седнал на земята, придържайки с една ръка своята катана. Личеше си, че с нея се сражава. Доста ми стана интересно колко души беше убил до сега.
Интересното беше, че той не ме поглеждаше, а беше забил поглед в пода. Косата му ми пречеше да видя очите му.
От другата страна на стаята стоеше Джаред, който изгаряше от желание да се приближи към мен, но го беше страх от факта, че можех пак да се закова на врата му с оголени зъби.
Кевин и Чък стояха до вратата, към която се бяхме отправили с Джейн.
Отново ме връхлетя онази, странно хубава миризма. Някак странно сладникава и примамваща. За пореден път огледах хората в стаята, но ми беше трудно да разбера на кого принадлежеше, понеже Джейн бързаше да отидем в другата стая.
Разминахме се с Чък и Кевин и продължихме напред. Когато излязохме от стаята се озовахме в един доста хубав коридор. Със светлини навсякъде, кафяв продълговат килим и свежи цветя закачени по стените. Мястото доста се различаваше от това, в което се намирахме преди миг.
Вървяхме по този коридор около пет минути, без дори да си кажем и думичка. Времето, което прекарахме разделени ни беше променило. Нямахме желание да говорим една с друга, защото сега вижданията ни бяха различни. Тя искаше да спасява, аз исках да убивам.
Невероятно е как хората се променят, заради определени събития.
Пристигнахме до една лакирана дървена врата. Джейн я отвори с лекота и влезе вътре.
Погледът ми започна да шари из всичко в стаята. Очевидно, това беше кухнята. Имаше шест маси, с по шест стола около всяка. Печка, хладилник, мивка и всичко, от което се нуждаеше една обикновена кухня. Имаше обаче една разлика, беше доста обширна.
В нея беше и Хал. Той трябваше да ми донесе храната, но ние го бяхме изпреварили. Беше седнал на един стол на една от масите. Държеше в дясната си ръка някакъв плик с червена течност. Това мисля, че беше храната ми.
- Да не би да си ми сърдит, че не ми носиш храната, а си стоиш тук и блееш в нищото? – Хал рязко се изправи и удари с юмрук по масата.
- Млъквай, чудовище! – злобата нарастваше в гласа му. Доста бързо заобиколи масата и тръгна срещу мен. Очите ни не се отделяха. Застана пред мен и ми подаде плика с кръвта.
- Внимавай, оглеждай се, защото може да се появя като сянка в мрака и да те убия! – присвих очи срещу неговият лукав поглед и започнах да обмислям къде повече би му отивало, ако го наръгам с нож, така че да изглежда сякаш е било инцидент.
Поех плика от неговата ръка, а той в замяна ме заобиколи доста грубо като ме изблъска от пътя си. Погледнах го с крайчеца на окото си, но не направих нищо повече, а толкова много ми се искаше.
- Ела. – каза Джейн.
Последвах я мълчаливо и се настаних на един от столовете, които заобикаляха барплота. Тя взе плика с кръвта от ръката ми и отряза единият от ъглите му с кухненската ножица. Миризмата мигновено нахлу в носа ми. Толкова приятна и съблазнителна беше. Изгарях да я изтръгна от ръката й и да я изпия всичката.
Дали тя разбираше, че това ме караше да полудявам или просто тестваше различи начини как да го постигне. Ако продължаваше така, то скоро щеше да открие един от начините.
Джейн започна да изсипва съдържанието на пликчето в една керамична чаша и след това я постави в микровълновата. Нагласи таймера и я включи. Течността започна да се затопля по-бързо от колкото очаквах.
- Заповядай. – каза ми тя с мек глас.
Доближих двете си ръце към чашата и усетих колко топла беше в действителност. Надигнах я нагоре към устните си и червената течност докосна езикът ми. Беше изумително. Всичко в мен експлодира и това ме накара да гълтам кръвта на големи глътки. За първи път вкусвах кръв и честно да си призная, доста ми хареса. Исках още и още, но в крайна сметка чашата се изпразни за отрицателно време. Почувствах се някак странно различна и малко по-силна. Сега усещах промяната много повече от колкото преди. Съзнанието ми действаше по-бързо, а движенията ми бяха коренно различни. Нима това беше силата на кръвта? Да те провокира да искаш още от нея без дори да можеш да й се наситиш. Тя беше нещо, от което един вампир като мен не можеше да се откаже, а и надали би искал да се отказва от нещо толкова съвършено. Всички части в мен бяха съживени и възкръснали само от толкова малко кръв. Какво ли би станало, ако пиех всеки ден и то в по-голямо количество? Дали щях да стана по-силна или наистина щях да се превърна в истинско чудовище и щяха да тръгнат след мен, за да ме убият?
- По-добре ли си? – попита ме Джейн. Тя успя да ме изкара от моите размишление относно кръвта.
- Да.
- Имай го предвид, че това не беше човешка кръв, а тигрова. – нима току-що ме бяха нахранили с тигрова кръв? Нищо, нали и тя беше вкусна, но след като ми каза, че не е била човешка, то аз изпитах още по-голямо желание да я вкуся. Може би, ако не ми беше казала, щях да си остана с впечатлението, че това наистина беше човешка кръв. – Предпазвам те, Айви.
- Предпазваш ме? И от какво? – не можех да сдържа смеха си. Беше толкова красив, както никога до сега. Толкова мелодичен и приятен, но надменен и подигравателен.
- От теб самата.
- Не ме интересува дали искаш да ме предпазваш или не. Ти ме изостави и това никога няма да простя. – гласът ми беше станал по-твърд и зловещ от преди. Натъртвах всяка една дума.
- Знам, но тук идва и твоята роля. – „роля”. За какво говореше тя? Присвих очи и изчаках да започне да говори. – След като се случи онзи инцидент с теб, нещата се усложниха доста.
- Инцидент? Така ли го наричаш, Джейн? Нима превръщането ми във вампир е просто инцидент?
- Да, такъв е. – тя наведе глава надолу и видях как една сълза се търкулна по бузата й. Сега бях щастлива, че очите ми можеха да виждат такива незабележими за хората неща. Но мен вече не ме беше грижа за нейните чувства или за когото и да било. Радвах се, че тя страдаше, но това не беше достатъчно за мен. Исках да виждам в очите на всички хората, още от тази болка.
- Имаме нужда от теб, Айви. Само ти можеш да ни защитиш, само ти можеш да защитиш хората. – тя надигна глава и ме погледна с решителен поглед. Очите й горяха, но не от страх, а по-скоро от вяра и надежда.
- Ха, да защитя хората? Че защо съм ви аз? Ти създаде организация, която убива такива като мен, даже се съюзи с Брандан. Обединили сте силите си, тогава защо съм ви аз? – вече всичко започваше да ми се изяснява. За да се съюзи с Брандан, имаше само една причина и тя беше, че самата тя беше слаба и неспособна да свърши всичко сама. Брандан беше жесток и не се интересуваше от чувствата на другите, той се интересуваше само от парите и властта, които си печелеше от убиването на върколаци. Нещо ставаше, но какво.
- Време е да ти обясня някои неща. – дадох u знак с кимване да продължи. – Преди да бъдеш превърната, ти беше една от най-добрите в бранша, Айви. И да, вярно е, аз създадох организация целяща унищожението на вампири, а ти беше нашата най-добра информаторка. Неподчинението ти даваше резултат. Посещаваше забранени места, от които черпеше информация и я даваше на нас. Беше добра убийца.
- И все още съм. – прекъснах я аз. Винаги съм била добра и в бъдеще пак щях да бъда.
- Не съм толкова сигурна. Сега си вече една от тях и не знам дали ще си способна да ги убиеш. – положението ставаше сериозно. Как нямаше да мога. Да, мразех ги, но дали мразех и себе си?! – Както и да е, за това ще говорим малко по-нататък. Обединих силите си с тези на Брандан, защото беше наложително. Не само моята организация страдаше, а също и неговата. Това, че сега сме съюзници не значи, че не сме врагове.
- Ясно. Обединили сте се, но защо? Какво ви е накарало да постъпите по този начин? – въпросите започваха да се изтрелват от устата ми като куршуми. Не разбирах защо ми казваше всичко това. То не засягаше мен... или може би ме засягаше. Трябваше по най-бързият начин да разбера какво ставаше.
- Появи се наш нов враг. – замълча за момент и после пак продължи. – Носят се слухове, че името му е Раян Гордан.
- Никой ли не го е виждал? А свидетели?
- Имаше, но те вече са мъртви.
- Ами да не ги бяхте убивали, така щяхте да научите много повече. – започнах най-нагло да й се подигравам. Така си беше, ако бяха живи, щяха много да им помогнат.
- Не сме ние тези, които ги убиха. – присвих очи и спрях да се смея. Ако не бяха те, тогава Раян ли ги беше убил? Какво всъщност беше той? Човек или вампир или може би върколак или... нещо друго?! Джейн продължи да говори. – Мислим, че са хората на Раян. Свидетелите живееха малко. В телата им беше открита отрова, за която все още не сме намерили антидот. Той убива много хора, Айви. – Джейн отново сведе глава, но този път не проля сълза, сякаш се молеше за тях.
- Добре. Разбрах в каква ситуация се намирате, но какво общо има това с мен?
- Последната жертва, която бяхме открили беше момиче на около шестнадесет години. В тялото й нямаше следи от отрова, но за сметка на това, гърлото й беше прерязано. В едната u ръка намерихме бележка, на която беше написано „Айви Филер”. – тя замълча и изчака за да разбере каква ще е моята реакция. Без много да се бавя започнах да говоря.
- Моето име. – казах по-скоро на себе си, отколкото на нея. Джейн просто кимна в съгласие с мен.
- Искаме да ни помогнеш. Да разберем какъв е той и защо поставя такава бележка с твоето име в ръката на своя жертва. – беше ми доста интересно кой беше този, който обичаше да изписва името ми на бележки, които държаха в студените си ръце вече мъртви момичета. Дали ме предизвикваше или просто беше някаква случайност?
- Аз съм вампир, Джейн. Нужна ми е кръв, разбираш ли? – щях да се пазаря на всяка цена с нея.
- Спокойно, ще ти я подсигуря. Сега е време да си починеш, не мислиш ли? – не исках да си почивам, а да се разхождам. Нямаше да се изморя, нали все пак бях вампир. – Хайде, ще те заведа в стаята ти. – страхотно, значи имах и стая. Поне се бяха погрижили за мен, до известна степен. – Скоро ще работиш в екип отново с тях. Знам, че са ти липсвали, както и ти на тях. На сутринта ще дойда да те взема и тогава всички заедно ще решим какво ще правим. – заяви тя. Не бях много съгласна с нея. Интересуваха ме само две неща - да разбера кой беше този, който очевидно ме познаваше и кръвта, която щях да получавам всеки ден. Такава ни беше сделката - Джейн получаваше част от моята сила, а в замяна - аз получавах информация и храна.

Глава 3
Сближаване

Нощта беше дълга и някак товареща. В главата ми препускаха всякакви мисли и това още повече ме подлудяваше.
Крачех из малкото помещение, в което ме бяха настанили и оглеждах всичко до най-малкият детайл. Трябваше да им се признае, че доста се бяха постарали, за да ми е уютно. Имаше легло, покрито с мека завивка, върху която стояха две възглавници със щамповани звезди. Върху пода лежеше килим, който се вписваше идеално с обстановката в стаята. Чекмеджета от двете страни на леглото и малки лампи, които бяха закрепени върху тях.
Едно най-много ме учудваше – имаше прозорец, който беше с две вратички и можеше да се отваря широко. От външната страна на прозореца обаче, имаше решетки и то доста на гъсто поставени. Естествено, първата ми реакция беше да протегна ръце и да разфасовам конците, които бяха закрепени за краищата на прозореца, но не можех дори да ги доближа, защото по тези уж нищожни конци, течеше бариера, която възпираше вампирите да предприемат всякакви действия, като ги нараняваше отвътре. Още един плюс за тях, бяха помислили и за това. Е, все някъде трябваше да има уловка във всичко това. Такава хубава стая и храна, която щяха да ми предоставят всеки ден... Трябваше единствено да им помагам в мисиите и естествено, да не предприемам нищо свързано с бягството ми оттук. Ах, а така ми се искаше да се махна и да заживея някъде другаде, далеч, далеч от тук. Дори и да бях в смъртна опасност, щях все някак да го преживея и да продължа напред, но не... аз трябваше да куфея като издънена куха лейка и да кротувам като малко пухкаво зайче. Отвътре кипях. Искаше ми се да разбия цялата стая, да си направя дупка в стената и да избягам, но... къде щях да отида?
Е, поне сега знаех какво е навън.
Стоях изправена до отворения прозорец и бях вперила очи в тъмното небе. Цяла година беше изминала, откакто го бях виждала за последно. Не знаех, че нещо толкова дребно може да липсва на такова същество като мен. Мислех, че вампирите нямат чувства, че са просто ходеща пепел и всичко, което другите казват, е истина. Но... в действителност не беше така. Откакто ме бяха освободили от онази дупка, дори за кратко, аз успях да разбера много неща, които преди бяха част от моята същност.
Погледите на хората, когато разберат какъв си, тежестта и злобата в очите им, когато се вглеждат в теб, начинът, по който кръвта им бушува във вените от страх, когато си до тях... Все неща, които единствено един вампир би могъл разбере.
На лицето ми затанцува усмивка от недоумение и щастие. Радвах се, че сега можех да видя ясно сляпото петно, което преди не можех.
В тази поза стоях до сутринта. Нямах търпение да видя изгряващото слънце и да му се полюбувам така, както преди. За жалост това траeше за кратко. В мига, щом слънчевите лъчи се докоснаха до новите ми съвършени очи, почувствах ужасяваща болка. Болка много по-силна от всяка друга, която бях изпитвала някога.
Веднага закрих очите си с ръце, но явно това не беше достатъчно. Болката се усилваше, а аз не знаех защо. Приклекнала, криеща се от изгряващото слънце за първи път, се отправих към банята по най-бързият начин.
Поради факта, че си бях закрила очите и не можех да видя нищо, аз се блъснах във вратата и едва успях да отворя, за да вляза в още по-малкото помещение.
Затръшнах вратата след себе си и се облегнах на нея. Болката в очите ми беше непоносима. Усетих как нещо хладно се стичаше по бузите ми, но не знаех какво е то. Не вярвах да са сълзи, защото вампирите не плачеха – все пак те бяха мъртви и не разполагаха с такова нещо като сълзи. Вампирите са жестоки същества, които биват създадени, за да убиват, а не за да плачат и страдат.
С бързи крачи отидох до мивката и се подпрях на нея. Направих усилие да отворя очите си и... останах изненадана от това, което видях.
Една непозната стоеше срещу мен с окървавено и изплашено лице. Да, това бях аз. Нямаше и следа от предишната Айви. Сините ми очи... – нямаше ги, липсваха, бяха вече минало. Сега на тяхно място имаше две тъмносиви с червеникав оттенък очи.
Дългата ми, черна като абанос коса... – също я нямаше. На нейно място имаше, къса до раменете бяла като сняг коса. А лицето ми... О, то беше доста променено. Чип нос, не много добре оформени устни... – това липсваше. Сега имах съвършено прав нос, добре оформени устни и скули. А кожата – тя беше смразяващо бледа, точно като на мъртвец.
Продължавах да гледам в огледалото тази непозната и все още не вярвах, че това съм аз. Нима наистина бях толкова красива... Нима това, че бях вампир, ме радваше. А радваше ли ме? Протегнах ръка към огледалото, а после към себе си. Докоснах кървавите следи, които се бяха стекли от очите ми. Пръстите ми проследиха цялата червена пътечка от кръв и стигнаха чак до крайчеца на очите ми. Погледнах изцапаните с кръв пръсти и инстинктът ми се задейства. Облизах жадно пръстите си, но имаше нещо различно. Това, което вкусвах, не беше приятно, нито дори ми носеше наслада. Вкусът беше горчив и кисел, не беше така приятен, както когато изпих онази кръв от плика. Кръвта, която сега бях вкусила, беше стара. Моята човешка кръв се беше превърнала в нещо долно и отвратително.
Врътнах кранчето на мивката и водата потече. Бистра и чиста. Измих ръцете и лицето си от човешката си кръв и се погледнах отново в огледалото. Капките вода се стичаха по бледото ми лице и това ми придаваше още по съвършен вид.
Нямах намерение да спра да се гледам. Това някак ме успокояваше.
В този момент се случи нещо още по неочаквано за мен.
Истинската промяна.
Виждах в огледалото как се променям. Как връщам старото си аз.
Косата ми потъмняваше и се издължаваше.
Очите ми мигновено изгубиха сивия си цвят и се превърнаха в сини. Така, както ги помнех преди.
Лицето ми също се промени.
Всичко в мен се промени. Бях старата Айви пред огледалото. Това... не го разбирах. Не разбирах какво ставаше.
Отдръпнах се от огледалото рязко и ударих гърба си в студената стена. Хванах лицето си с ръце, но все още не проумявах какво става.
– Айви, там ли си? – подскочих от страх. Нещо, което не ми беше присъщо. Не знаех дали трябваше да отговоря, или да се свлека на пода, без дори да знам какво става.
– Айви, спокойно. Закрих светлината с пердетата. – гласът на Джейн ме успокои. Отново не разбирах какво става. Защо нейният глас все още ме успокояваше така, както преди?! Защо чувството за сигурност в гласа й все още ми казваше, че съм защитена?! А дали тя просто не ме изпитваше, за да разбере дали ще й се доверя, като изляза навън? Въпросите бяха твърде много. Не можех да се справя. – Влизам, Айви. – чух я да казва. След това открехна вратата и влезе в банята при мен.
Аз все още не бях махнала ръце от лицето си. Гледах я втренчено, а след това погледнах огледалото. Тя не се доближи до мен, както преди, а остана на разстояние.
– Трябваше да ти кажа по-рано. – заяви Джейн. – Виждам, че си уплашена. Време е да ти кажа нещата, които научих за вампирите, докато ти беше...
– ... в онази дупка. – довърших вместо нея, като й изсъсках. Свалих ръцете си и отидох до един от крайните ъгли на банята. Далеч от нея. Човешката й миризма ми влияеше доста зле. Привличаше ме и можеше да ме накара да направя нещо, което не исках.
Джейн сведе поглед и започна да говори.
– Не исках да го правя.
– Но го направи, Джейн! – гласът ми беше тих, но усещах как всяка една дума беше натъртена доста особено. – Направи го! – повторих аз.
– Да, направих го, за да те защитя.
– Да ме защитиш? Нима? И от какво? От това да умра преяла от кръвта на приятелите си ли? – ръцете ми започваха да треперят. Кожата ми настръхваше, а очите ми отново започваха да парят. Кръвта на Джейн бушуваше във вените й, но по доста странен начин.
– Не си мисли, че ми беше лесно да взема такова решение.
– Според мен ти беше доста лесно. – отговорих през зъби аз.
– Айви, чуй ме. Моля те! – не можех да повярвам. Джейн никога досега не ме беше умолявала за каквото и да е нещо. За да го правеше, значи нещата, които щях да чуя, щяха да бъдат интересни.
– Слушам те. Но не ми увъртай.
– Легендите, които всички простосмъртни, които не знаят, че наистина съществуват вампири, казват, че вампирите се страхуват от светлина. – дотук добре. Това вече го разбрах. Бях усетила болката преди няколко минути. – Но... – замълча за момент. – Но не е съвсем така. – Джейн вдигна поглед към мен, а след това размаха ръка, сякаш се опитваше да ме улесни с нещо. – Знаеш ли, ще седна, защото така не ми е удобно.
– Какво означава това „не е съвсем така”? – попитах я аз, следейки я с очи докато тя се настаняваше на ръба на ваната.
– Ами... вампирите изпитват болка само първият път, когато слънцето ги докосне. Тогава вече са завършени вампири.
– Завършени? Искаш за кажеш, че докато не ме беше докоснало слънцето тази сутрин, аз все още не съм била вампир? – какви ги говореше?! Та аз виждах неща, които другите не можеха. Изпитвах глад, но само към кръв – дори тя ми беше вкусна повече от всичко, което бях опитвала през човешкият си живот. Движех се много по-бързо от всеки човек на планетата. Какви ги говореше?!
– Точно така. – отговори ми спокойно. – Ти не беше напълно завършена. Но след като слънцето те докосна тази сутрин, на теб ти се разкри истинската същност на един истински вампир. – нещата ставаха все по завъртени, отколкото очаквах. – След като слънцето докосне един нов вампир, пред него се разкрива нов свят. Веднъж е достатъчно. След това вампирите могат свободно да излизат на светлина, без да им повлияе. Ти си ги срещала, Айви. – заклатих глава. Отричах да съм виждала вампир през деня. Убивах вампири само вечер. Знаех, че те излизат, за да ловуват и това ми улесняваше работата. – Те са сред хората – пощальони, доставчици на храна, адвокати и още много други.
– Не! – извиках аз. – Това не може да е вярно.
– През деня те не се различават от хората, а само вечер.
– Значи съм ги срещала... – започнах да шепна. Значи наистина вампирите бяха напаст, от която трудно можеше да се отървеш. – Друго? – побързах да попитам. Всичко започваше да ми се изяснява.
– Нуждаеш се от сън в определени случаи. Когато си се претоварила, трябва да спиш, за да се заредиш с нова енергия.
– Претоварила? Мислех, че вампирите не могат да се претоварят.
– Могат.
– И кога става това?
– Скоро ще разбереш.
– Джейн, казах ти да не ми увърташ! – напомних й аз.
– Казах ти, че скоро ще разбереш. Ще станеш още по-силна от преди с течение на времето. Много скоро ще разбереш всичко, което трябва, но ще стане постепенно. Цялата тази информация ще ти дойде в повече и няма да се справиш с нея. – Тя се изправи и тръгна да излиза. – Засега това е достатъчно. Ела с мен. Време е за закуска. – „закуска”. Тя беше права – изпитвах глад. Отдръпнах се от ъгъла, в който стоях и я последвах. Вече се бях поуспокоила малко, но все още не знаех какво ми предстоеше и от части, това ме плашеше.
Излязохме от стаята, но не тръгнахме в посока към кухнята.
– Нали отивахме за храна? Това не е пътят за кухнята. – уточних се аз.
– Така е. – Джейн се засмя. – Невероятно е, че си запомнила пътя, след като само веднъж си минавала по него. – беше права. Само веднъж бях минавала, а вече знаех пътя. - Отиваме при Ник. Храната ти е при него.
– Ник? Защо е при Ник? – не разбирах.
– Тази нощ той отиде на едно от местата, където може свободно един вампир да си набави животинска кръв. – обясни ми Джейн.
Вървяхме малко. Явно неговата стая беше близо до моята.
– Тук е. – каза тя. – Влез. – Джейн започваше да се отдалечава от мен.
– Няма ли да влезеш с мен, за да ме наглеждаш дали няма да изпия кръвта му? – попитах я аз малко саркастично.
– Не. Ти ще се справиш и без мен. – след като каза това, тя зави зад ъгъла на коридора и се скри от погледа ми.
Поех си дъх, не защото имах нужда, а защото това беше навик на човешкото ми тяло. Свих ръка в юмрук и почуках на вратата. Не чаках дълго.
– Влез, Айви. – гласът на Ник все още беше така страхотен.
Хванах дръжката на вратата и без много да мисля, влязох в стаята.
Стаята му не беше по-различна от моята. Същият килим, същото легло и лампи – всичко.
Ник беше с гръб към мен. Изглеждаше така, сякаш подреждаше нещо на бюрото си.
– Очаквах те. – каза той.
– Знам. Джейн ми каза. – Ник се обърна към мен и ме погледна с онзи топъл поглед, с който ме гледаше преди.
– Знаеш ли, липсваше ми. – каза ми той, като започваше да се приближава все повече и повече към мен.
Не знаех какво искаше от мен, затова започнах да правя крачки назад, докато гърбът ми не се оказа залепен за вратата. Ник опря дланите си във вратата от двете страни на главата ми и ме погледна втренчено.
Тялото му все още беше така добре изваяно. Имаше малко по-дълга коса от тази на Джаред, но това ми харесваше. Очите му бяха черни като нощта и странно привличащи ме.
– Какво ти става? – попита ме той. – Нашата връзка не беше ли хубава, че така бързо отиде при него и забрави за мен. – тук Ник ме хвана неподготвена. „Него”? За кого ми говореше?! – Не те ли правех щастлива, не беше ли задоволена?
– Нашата връзка беше основана единствено на секс и нищо друго. Моля да ме извиниш, ако по някакъв начин съм те подлъгала. – обясних аз. Да, вярно е. Имах връзка с Ник зад гърба на лидерите ни, но това беше всичко. Чисто и просто физически контакт.
По време на мисии беше наистина възбуждащо да го гледам целият изпотен и дишащ тежко, но това беше всичко. Сексът в напрежение беше някак... експлодиращо невероятен. Той умееше неща, които повечето мъже не можеха. Точно и затова го избрах. За любовник, който да ме задоволява през скучните мисии, но за жалост това се случваше рядко. Лидерите ни бяха различни или по-точно, врагове и затова срещите ни бяха рядкост.
Никога нямаше да забравя нашите тайни срещи с цел задоволяване на либидото.
Естествено тези срещи престанаха, когато Джейн ме затвори в онази килия.
– Подлъгала? Ама ти сериозно ли ми говориш? – усещах как Ник започваше да се дразни. Ръцете му потрепериха, а черните му очи се присвиха от ярост. – Ти, Айви, си всичко за мен. Нима все още не си го разбрала. Нима през всичките тези пъти, през които сме се любили, не си изпитала нищо? – втренчените му очи ми подсказваха, че е объркан.
– Любене? – попитах го аз. – Дивият и извратен секс измежду тайните улички на къщите... на това любене ли му казваш?! – ама той шегуваше ли се.
– И затова избра него? – попита ме отново Ник. Все още не разбирах за кого ми говореше.
– За кого ми говориш? – реших да го попитам.
– О, само не ми се прави на лисица. – заклатих глава. – Е, през всичкото това време, докато теб те нямаше, аз не бездействах. Ще ти покажа на какво съм способен. – Ник се наведе към мен, облиза жадно устни и ме целуна. Усетих как езикът му нахлу в устата ми неканен и започна да се увива като змия около моя. Махна двете си ръце от вратата и обви кръста ми, като ме придърпа към себе си.
Вкусът му ми се стори някак сладък, сякаш не можех без него. Тогава обвих ръцете си около врата му и се притиснах по-силно към тялото му. Усетих всеки релеф на изваяното му като восък тяло. Поех инициативата и целия контрол върху целувката. Усетих как Ник се шокира.
И в този миг го усетих. Аромата, който през цялото време, докато бяхме всички заедно, ме караше да полудявам. Това беше онзи аромат, който ми харесваше – сладникав и привличащ ме.
Преди да се усетим, вече бяхме на пода. Аз бях върху Ник, като двата ми крака бяха от двете страни на бедрата му. Ръцете му шареха навсякъде из тялото ми.
Всички тези докосвания ми липсваха, но имаше нещо странно... нещо нередно във всичко това, което правех. Сякаш предавах някого... но кого?!
Едната му ръка бръкна под блузата ми и се настани върху едната ми гърда. С пръстите си правеше кръгови движения върху зърното ми, а другата му ръка се настани върху дупето ми, като го стискаше жадно, жадно.
Докато се целувахме, усетих как промяната идваше. Сега можех да я позная, можех да разбера кога ми предстоеше да се превърна в чудовище.
Отместих леко устни от неговите, но той не ми позволи. Усещах как ръцете ми започват да треперят, как очите ми парят, как двата ми кучешки зъби се издължават...
Още веднъж опитах да се отместя от него, защото знаех какво следваше. Щях да го пресуша като нищо. Бях готова за убийство точно сега – на момента.
– Мм, не се отделяй от мен. Сега е моментът да ти покажа какво мога. – думите му, които излязоха от устата, бяха възбуждащи, но аз реших, че сега не му е времето.
– Ако искаш да те убия, ще продължа, но ако искаш да живееш, ми позволи да се отместя. – когато се чух да казвам това, дори аз настръхнах. Промяната вече беше приключила. Сега върху Ник не стоеше едно обикновено момиче, по което си падаше, а един истински вампир, който беше готов да се нахрани с жертвата си.
Ник отвори очи и замръзна на място. Ръцете му започнаха да треперят. Наведох се към лицето му и вдишах от аромата му.
– Мм, така сладко и възбуждащо. Не мислиш ли? – попитах го, като погалих лицето му, а после насочих пръстите си към пулсиращата вена на врата му. Усетих как кожата му настръхва от страх. За първи път виждах Ник да трепери.
– М-махни се от мен! – каза ми той през зъби.
Реших, че това му е достатъчно. Направих маневра във въздуха и се озовах до бюрото с кръвта върху него. Беше ми трудно да се справя. Не исках да пия кръвта от пликовете – исках кръвта на Ник. Исках да почувствам проникването на зъбите си в кожата му, да усетя кръвта как нахлува в устата ми... Толкова много я исках.
– Ти не си Айви. – поясни Ник.
– Малко късно го разбра, не мислиш ли? – посегнах към един от пликовете с кръв и само за част от секундата го отворих. Доближих устни към отвора и усетих как кръвта докосва езикът ми. Толкова вкусно и приятно, макар да беше студена. Дори сексът беше изместен. Няколко секунди по-късно пликчето беше празно. Не се бях нахранила, но и не бях гладна. Реших да взема останалата кръв с мен и да се махна от стаята на Ник.
Грабнах пакетчетата и се насочих към вратата.
– Ти си вампир. – чух го да казва.
– Да. Аз съм вампир. – казах му спокойно.
– Внимавай какво правиш, защото ако нараниш някой... ще загърбя обичта си към теб и ще те убия.
– Обич? – извърнах сивите си очи към него. – Ти не ме обичаш, а по-скоро обичаш секса с мен – грешка, обичаШЕ. Съмнявам се, че вече ще искаш да го правиш с вампир. – след като му казах истината, отворих вратата и я затръшнах.

Глава 4
Посещение

Отворих вратата със замах.
Все още бях във вампирската си форма и честно казано - не ми пукаше особено. Дали някой ме гледаше или се криеше, за да си спаси жалкият живот, също беше без значение.
- Хей, красавице, я по-спокойно. – този глас ми беше най-противен от всички, които бях чувала някога. Брандан.
- Какво искаш, Брандан? – секундата, в която ме нарече „красавице”, аз го стрелнах с очи и леко приклекнах. Бях готова да скоча всеки миг и да му се нахвърля като лешояд.
- Виж сега, и двамата не се харесваме, но и двамата участваме в нещо, което засяга и двете организации. Не съм ли прав? – начинът, по който изговаряше думите ме дразнеше безусловно много. Всяка една дума беше пропита с безразличие и омраза към самата мен. Вярно е, че се стараеше да не изглежда така, но аз вече можех да различавам фасадите, пред които се изправях, от истината.
- И какво, ако е така?! – Брандан беше седнал на един от столовете на масата в средата на стаята и ме гледаше надменно. Сякаш беше нещо повече от мен, нещо много по-висше.
Започнах да правя крачка след крачка към него. Стараех се да изглеждат човешки, въпреки че това не беше възможно в момента. Стигнах до масата и оставих пликовете с кръв, които бях взела от Ник.
- Виждам, че си получила доставката. – заяви Брандан. – Нахрани ли се или вече пресуши Ник? – определено това ми идваше в повече. Ако не друго, то поне сега щях да вкуся човешка кръв. Пред очите ми се изписа картина, как тялото на Брандан лежи на земята отпуснато.
Не се сдържах и за секунда вече бях сграбчила гърлото му с една ръка.
Той не помръдна, нито дори реагира на действията ми. Само ме погледна и ми се усмихна.
- Остави го! – чак сега усетих, че в стаята не бяхме само аз и Брандан. Имаше и други. Ето защо Брандан не направи нищо, а просто ми се усмихна. Знаел е, че скоро ще си имаме компания. Умен ход. Явно искаше да покаже на всички, че аз вече не съм човек, а чудовище готово да убие всеки, който ми се противопоставеше.
Обърнах се и видях строгото изражение на Джейн. Зад нея стояха Кевин и Джаред.
Присвих очи към тях, а след това отново насочих погледа си към Брандан и към ръката си, която стискаше гърлото му.
- Айви, остави го. Трябва да поговорим. – отново чух гласа на Джейн. Говореше ми спокойно, без капка съмнение в думите си.
Отхлабих хватката си и се отдръпнах от Брандан. Допрях дланите си на масата и промяната отново ме връхлетя. Усетих как вампирските ми зъби се прибраха и всичко в мен се промени за секунда. Отново бях старата Айви.
Вдигнах поглед към Джейн и останалите и единственото, което ме изненада, беше изражението на Джаред. Беше се втренчил в мен сякаш виждаше чудовище, на което му предстоеше да умре от неописуема болка.
- Е, за какво ще говорим сега? – обърнах се към Джейн, защото знаех, че тя ще говори от името на всички.
Издърпах един от столовете около масата и седнах, така сякаш нищо не се беше случило преди малко. Останалите, които бяха до вратата започнаха да идват към мен и Брандан. Всеки зае своето място на масата и мълчанието настъпи.
Беше тежко за всеки. Усещах кол*б*нието на Джейн и отвращението на Кевин.
- Нали трябваше да говорим за нещо? Говори. – аз бях първата, която разчупи тишината в стаята. Все някой трябваше да го стори, но никой не искаше да каже и думичка.
- Да. Така е. – каза Джейн. - Време е да ти изясним някои неща. – Джейн погледна Кевин, но той не неправи признак, че я е чул. Сякаш блуждаеше на някое съвсем различно място. – Кевин, ти ли ще й кажеш? – Джейн беше впила поглед в него и не го отместваше.
- Все още не съм съгласен, че трябва да й казваме. – Кевин я погледна с очи, пълни с огорчение, сякаш страдаше за нещо. Но за какво?
- Какво става? – попитах аз. Исках да ми се обясни всичко веднага. Мразех някой да се чуди дали трябва да ми се казва нещо или не. Не харесвах такива игрички. Погледите на всички се насочиха към мен. Обвиняваха ли ме за нещо?
- Айви... Кевин е против това да ти казваме, но аз смятам, че ти трябва да знаеш.
- Да знам какво? – ех, колко ме вбесяваха. Дали го осъзнаваха?
- Преди година ти беше превърната във вампир. – за пореден път чувах това. За пореден път ми го казваха в очите. Защо? Аз ли бях виновна за това? Моя ли беше вината, че всички се обръщаха срещу мен?
- Странно, това не го чувам за първи път. Какво общо има моето превръщане с това, което се кол*б*ете да ми кажете?
- Млъкни! – извика Кевин. – Не ми се нрави това, че си тук, нито, че трябва да водим този разговор. Ти трябваше да умреш преди година, а не да се превърнеш в чудовище и да ме товариш още повече. – Кевин се изправи и удари с юмруци масата, като я разтресе. – Ти си едно долно и отвратително нещо, което се надявам да умре в близкото бъдеще. – затвори очи и понижи глас. – И да ти кажа честно, искам убиецът ти да бъда аз. – не се изненадах, когато брат ми ми каза това. Очаквах го. Вярно е, че от думите му ме болеше повече от всяка една болка, която бях изпитвала някога, но явно си заслужавах презрението му.
Кевин се отдръпна от масата и тръгна към вратата с ръце в джобовете. Не искаше да стои повече в мое присъствие.
- Кевин, върни се. – Джаред се изправи и тръгна да спира Кевин, но Джейн го хвана за ръката.
- Остави го. – каза тя и се обърна към мен. – Съжалявам, че ти се наложи да чуеш това, Айви. – гласът й беше мек и топъл. Звучеше така сякаш не бях вампир, а човек.
- Има ли някакво значение?! Вече започвам да свиквам с пренебрежението ви. Все пак и аз бях някога такава. – затворих очи. – Презрението, което виждам в очите ви, ми напомня за мен самата. Не само аз съм се променила, но и вие също. Всеки мрази нещо на този свят, всеки иска да унищожи нещото, което го наранява. Нима не съм права? – отворих очи и погледнах трите човешки тела, които не смееха да помръднат. Никой не казваше нищо, което беше знак, че са съгласни с мен.
- Айви, до сега не съм виждал истински вампир да променя формата си. – този път Джаред разчупи тишината. Отново се настани на мястото си и ме погледна със съжаление. – Въпреки, че вече си вампир това не променя факта, че си ми приятелка. – Приятелка? Той да не полудяваше. Не виждаше ли, че аз не съм нищо друго освен чудовище. Толкова сляп ли беше? – Не ме интересува какво мислят другите. Интересуваме какво мисля аз, а аз мисля, че под вампирската си кожа, ти все още си същата Айви, която познавах някога.
- Може би е време да спреш с това съжаление. – заявих аз. – Не ме интересува какво мислиш ти. В момента ти и всички останали, сте най-малката ми грижа.
- Съжаление?! – на лицето му се изписа недоумение. – Аз не те съжалявам.
- Тишина! – заповяда Джейн. – Айви, ти вече не си човек. – отново ми напомни. Гласът на Джейн вече не беше мек и топъл, а твърд и злобен. Показваше си истинската същност без дори да го осъзнаваше. – Ти си вампир. Било то дали ти харесва или не.
- И защо си мислиш, че не знам, Джейн? Ти вече не си ми ръководител. – усещах как злобата ми нарастваше към нея.
- Ти така си мислиш. В момент като този, аз съм ти ръководител. Тук си и зависиш от мен. Ще те храня, но в замяна искам да използвам силата ти. – Джейн се усети, че говори със злоба и замълча за момент.
- Щом е така, тогава говори, какво искаш от мен. – погледът ми я изгаряше. Усещах го. Кръвта на Брандан и Джаред беше спокойна, но не и нейната. Тя вреше във вените й.
Радвах се, че Кевин напусна стаята. Неговата злоба в момента ми беше досадна.
- Става въпрос за майка ти. – Брандан взимаше думата. – Трябва да я посетиш.
- Да я посетя ли? – една усмивка се изписа на лицето ми. За жалост това не беше от типа усмивки на щастие, а от типа усмивки на подигравка. – Хаха. Вие да не сте се побъркали? – попитах ги със сарказъм. Не исках да виждам майка си. Не я бях виждала от четири години. Не исках да я виждам, защото ме болеше. Тя беше болна от алцхаймер. От време на време си спомняше нещо, а в следващия миг не помнеше нищо. Защо ми беше да я виждам и да чувам от нея „Коя си ти? И къде е Айви?”, това болеше адски много.
- За съжаление трябва да я видиш. – каза Джейн. - Напоследък само пита за теб.
- Тя и преди си питаше. Не искам да я виждам. – казах твърдо.
- Айви, майка ти е започнала да си спомня някои неща и лекарите твърдят, че е започнала да се оправя. – да се оправя ли? Как така? Та тава е алцхаймер. Не е възможно.
- Какви ги говориш, Джейн? – не разбирах какво става. – Няма начин тя да се оправя.
- Айви, просто я виж, защото може никога повече да не е видиш. – Джейн говореше така сякаш отново щях да бъда затворена в онази тъмница.
- Никога повече? – повторих думите й, защото не ги разбирах.
- След ден започва първата ти мисия. – обясни ми тя.
- И какво от това? След мисията, а може и по-нататъка, ще я видя. Не ми е до нея в момента.
- Тази мисия ще се проточи прекалено дълго. Когато му дойде момент, ще ти кажа какво представлява. – Джейн говореше със заобикалки. Криеше нещо, което си личеше, че е секретно. – Просто склони.
- Ох, добре. – примирих се. Искаше ми се да приключа този разговор колкото се можеше по-бързо. Не исках да говоря за майка ми. – Кога тръгваме?
- Веднага! – каза Брандан. След това извади от джоба си една черна копринена лента и я постави на масата срещу мен. – С това ще ти завържем очите. – какво ставаше? Защо трябваше да ми завързват очите? Страхуваха се да не избягам ли?
- Защо? – попитах го, като го погледнах с присвити очи.
- Не можем да рискуваме просто така да те разхождаме из убежището. – значи майка ми се намираше в този лабиринт. Била е толкова близо до мен, а аз не съм знаела? Толкова ли много жадувах за кръв и убийства, че дори не се бях замисляла за майка ми?!
Брандан се изправи, взе черната лента и застана зад мен.
- Ще ти завържа очите и тръгваме. – след секунда вече не виждах нищо. Очите ми бяха здраво завързани. Брандан ме потупа по рамото, което беше знак да стана от мястото си. – Хвани ме за ръката.
- Какво? – не исках да го правя. Вече бях вампир, можех да се справя и сама дори със завързани очи.
- Там, където отиваме... мястото е необичайно. Хвани ме. – Брандан настояваше да го хвана. Но можех ли да рискувам? Покол*б*х се за миг, а след това го хванах за ръката. Беше топла, сравнение с моята студена длан. Под кожата му усещах как кръвта му циркулира. Поведе ме, но странното беше, че Джейн и Джаред не тръгнаха с нас. Не си направих труда да попитам защо. Знаех, че ще ме излъжат, а аз не исках повече лъжи.
Изминаха около двадесет минути. Държах му ръката внимавайки да не я счупя. Знаех, че за мен беше изключително лесно. Вървяхме и завивахме постоянно. Ако бях без превръзката пак нямаше да успея да запомня пътя. Това място беше изключителен лабиринт.
- Пристигнахме. – чух го да казва, след това си отдръпна ръката от моята, доста грубо. – Свали си превръзката. – заповяда ми той и аз го направих.
Пред мен нямаше нищо друго, освен една врата с надпис: „Забранено за външни лица”. Вратата беше дървена и доколкото можех да разбера, беше паянтова. Брандан хвана дръжката и отвори. Навлязохме в дълъг бял коридор. Миризмата беше ужасна. Това беше болница под земята. Без прозорци, а само флуоресцентни лампи, които осветяваха стаите.
- Насам. – каза Брандан. Тръгнах след него. Отминавахме стая след стая. Възползвах се и от време на време поглеждах през малките прозорчета на вратите на стаите. Виждах всякакви хора. Едни бяха оковани с вериги точно като мен, когато бях затворена в тъмницата, други лежаха отпуснати върху леглата със системи на ръцете. Джейн се беше превърнала в чудовище. Беше направила организацията за посмешище.
След като отминахме петнадесет стаи, най-сетне пристигнахме.
„Врата 16”.
Нещо вътре в мен ми подсказваше, че зад тази врата се намираше майка ми.
- Тук е. Влез. Аз ще те чакам тук. – Брандан дори не погледна през прозореца, за да се увери, че има някой. Явно беше сигурен, че тя е вътре, което ми подсказваше, че тази така наречена без прозорци болница, е охранявана доста добре.
За кой ли път днес се кол*б*ех... Ръката ми за първи път потрепери от ужас. Дали беше от вълнение, че щях видя отново майка ми или от страх, че тя отново нямаше да може да ме познае.
Не исках вече да чакам, за това отворих вратата и влязох.
Флуоресцентните лампи осветяваха всичко. Видях майка ми да лежи на леглото със система на ръката, точно както видях и още други хора в тази „болница”. Стаята беше скромна. Нямаше телевизор, както в другите болници, нито балони, на които да пише „Оздравявай бързо”. Явно и Кевин не беше идвал тук. Сигурно и на него му е било тежко. Приближих се към леглото. Не можех да сваля очи от майка ми. Тя спеше. Не исках да я будя, стигаше ми и това, че виждах как диша.
Невярващо беше как в мен се преродиха онези чувства, които смятах, че са изчезнали. Топлина и нежност ме връхлетяха изведнъж.
Издърпах един стол и седнах до леглото й. Докоснах вече потъмнелият, червеникъв цвят на косата й и я погалих. Изглеждаше така безгрижна, сякаш никога преди не е страдала от алцхаймер.
Явно движенията ми бяха несръчни, защото тя се размърда и отвори леко очи. Все още не бях овладяла добре движенията си.
- Айви? Това ти ли си? – гласът й... От толкова дълго време не го бях чувала, че ми се струваха не години, а векове.
Очите й бяха изморени. Имаше тъмни кръгове около тях.
- Да, мамо. Аз съм. – този глас... Нима беше мой? Къде изчезна онзи глас, с който говорех на всички около мен, от както се бях превърнала във вампир? – Как си?
- Изморена. – тя изпусна въздишка. Беше й трудно да говори.
- Не говори. – предложих й аз.
- Не. Искам да говоря. – гласът u рязко стана гръб. – Ти не си Айви. – очите ми се разшириха от недоумение. – Ти си чудовище. – ти си чудовище. Думите u закънтяха в главата ми. Погледна ме с ненавист и отвращение. – Ти си едно долно гадно нищожество! – тя повиши глас. Обвиняваше ме. Сякаш ми се караше, че не съм измила приборите в мивката или че не съм си оправила стаята. – Моята Айви не би ме оставила. Тя ме обича.
- Мамо, аз съм. Тук съм. Успокой се. – започнах да й противореча. Да я убеждавам, че това съм аз. Че съм тук, до нея. Всичко започна да се повтаря като на лента. Миналото... и защо спрях да я посещавам. Да... болката беше твърде голяма.
Преди години майка ми беше в една от елитните болници в Москва. Стараех се да ходя колкото се може по начесто за да я виждам. Липсваше ми... Но това, че не си спомняше коя съм и това, че винаги ме гонеше... Беше неописуема болка. Откакто заболя... все ходех да я виждам и всеки път ми удряше шамар, с който ми казваше да се махам и никога повече да не се връщам. А след секунда вече ме прегръщаше и ми казваше, че ме обича и че й липсвам. Не можех да го понеса отново. Затова взех решение и спрях да я виждам. За мен тя беше мъртва.
А сега... стоях отново пред нея... отново изпитвах болка.
- Гнусен вампир! – това ме изненада и ме накара да се отдръпна рязко. Присвих очи, а устните ми се разтвориха от изненада. Нима тя знаеше за вампирите?
- Какво? – едва произнесох думата. – Какви ги говориш?
- Знам всичко. Всичко! - надигна се леко от леглото и с ръката си, на която бяха закачени системите, ми зашлеви шамар за пореден път. – Не искам никога повече да те виждам.
- Мамо, ти си болна. Не знаеш какво говориш. – думите ми бяха същите, каквито бяха и преди години.
- Напротив! Знам. Отлично знам какво говоря. Махай се! – думите й бяха пропити с омраза. Джейн беше права. Тя е започнала да се оправя, но очевидно не ме искаше в живота си.
Само секунда по-късно тя започна да се тресе и апаратите започнаха да пиукат. Обърках се. Какво трябваше да направя? Какво можех да сторя?
Стоях и гледах безучастно.
През вратата нахлуха трима мъже и една жена в престилки. Избутаха ме настрани и се заеха да работят върху спасяването на живота на майка ми.
Усетих как някой ме хваща за ръка и ме издърпа. Беше Брандан.
- Хайде. Вече нямаме работа тук. Тя няма да се събуди в близките няколко часа. – погледнах го с недоверие. – Спокойно. Ще я приспят, за да се успокои. – кимнах в знак на съгласие и го последвах. – Отново трябва да ти сложа превръзката. – обясни ми той. – Отиваме при Джейн да ти обясни за мисията.
Очите ми отново потънаха в мрак.

Глава 5
Изпращане

Когато с Брандан отново бяхме пристигнали в кухнята, видях познати лица, които бяха заели местата си около една от шестте маси в стаята. Всички очи се бяха втренчили в мен. А те ми казваха, че ме очакваше нещо ново и интересно, въпреки че за тях, може би не беше такова.
– Седни. – рече Джейн спокойно.
Около масата имаше седем стола, пет от които вече бяха заети и два свободни. Брандан се отдели от мен и зае мястото си до останалите. Не направих дори една крачка към тях. Опитвах се да ги преценя, но нещо не ми се получаваше. Изведнъж Хал стана от стола си и тръгна към барплота. Ръцете му започнаха да шават и тогава усетих мириса на кръв да нахлува в ноздрите ми. За миг си помислих, че реже собствените си вени, но в действителност не беше така. Чух как ножицата, с която беше отрязал плика с кръвта, падна в мивката. Вниманието ми беше насочено към него и към миризмата на кръв, което ми попречи да забележа втренчените и уплашени погледи на останалите. Само след секунда Хал се обърна към мен със стъклена чаша в ръка. Беше пълна с кръв. Гледах само и единствено нея. Интересуваше ме само тя и нищо друго. Усетих как преглъщам сухо, което беше знак, че трябваше непременно да изпия кръвта.
– Хайде, седни при нас. – каза спокойно той. Като не отделяше очите си от моите. Използваше хитрост, за да ме принуди да седна на масата и да изслушам какво щяха да ми кажат.
Хал тръгна с умерени крачки към масата, като остави пълната с кръв чаша срещу празния стол, който явно беше предназначен за мен.
Нямаше място за кол*б*ние. Тръгнах към тях, като наблюдавах единствено чашата. Седнах и я грабнах с две ръце. Вплетох пръсти около нея и я доближих до устните си. В мига, щом течността нахлу в устата ми и езика ми я доближи, усетих прилив на енергия и сила. Усетих как нещо се пробужда в мен, успокояващо и същевременно губещо контрола чувство. Типичната лудост за един човек и нещо съвсем нормално за един вампир. Разликата беше от земята до небето.
– Почини си малко. – чух как Кевин се смееше.
Отделих чашата от устните си и ги погледнах.
– Е, този път какво ново ще ми кажеш, Джейн? – очите ми я гледаха проницателно. Време беше да ми се разяснят някои и други неща, за които ме държаха настрани.
Джейн въздъхна шумно и всички други я погледнаха. Тя ли трябваше да говори, или не?!
– Айви, когато беше човек...
– Да, да, когато бях човек... И какво от това? Не се ли умори да ми го повтаряш или все още не си. – прекъснах я най-нагло пред всички. Не ме беше грижа дали й харесва или не. Откакто бях свободна, постоянно ми се напомняше. Лично на мен, започваше да ми писва. Или щяха да се държат с мен като с равна, макар че не бях, или щях да ги убия само с едно движение.
Погледът на Джейн стана студен.
– Преди година – започна отначало Джейн. – когато ти се оттегли...
– Когато ти ме оттегли. – поправих я аз.
– Когато аз те оттеглих, възникнаха усложнения. – тя не сваляше очите си от моите. Явно тази история я беше разказвала и преди. – Възникна организация, която е само и единствено от вампири. Вече не са малка бройка, каквато ти ги помниш. Сега са стотици хиляди. – присвих очи. Не очаквах да ми каже точно това. Всичко друго, но не и това. – Все още не знаем с какво се занимава тази организация и с каква цел е създадена. За съжаление знаем твърде малко.
– Какво знаете? – Джейн ми казваше това, защото най-вероятно щях да бъда в центъра на всичко. Истината беше, че не исках това. Не исках да се занимавам с тях или с каквото и да било. Исках да съм свободна, но... за да бъда свободна, трябваше да изпълнявам заповеди и да бъда роб.
– Конкетсу*. – рече Джейн. – Означава Смесена кръв.
– Казваш го така, сякаш съм задължена да го знам. Името „Конкетсу” трябва ли да ми говори нещо? – попитах аз.
– Това е името на организацията. – що за име беше това.
– Името... – започнах, – защо точно това име? – Джейн преглътна силно, което ми направи впечатление, че не знаеше как да ми отговори.
– Ами... защото...
– Защото в тази организация има всякакъв тип вампири. – довърши изречението й Брандан. Погледът ми се насочи към него. Той подкрепяше ли я?
– Всякакъв тип?! – какво искаше да каже с това „всякакъв тип”? Нищо не разбирах... което беше лошо за мен. Ако не съм в течение на нещата, щях да бъда загубена.
– Има различни видове вампири.
– Колко вида? – побързах да попитам. Толкова бях запленена от неясната информация, че напълно бях забравила за останалата част от напитката си, която беше останала в чашата ми.
– Три. – изсъска Ник.
– Които са? Ама аз какво, с ченгел ли да ви вадя думите от устата. – започнах да се дразня от монотонните изречения, които ми даваха. Бяха кратки и неясни, от които възникваха още повече въпроси.
– Първият тип са чистокръвните или наричани още Сейкетсу-до* в превод Чистите: - този път Кевин взе думата. - тези, чиято кръв е само и единствено на вампир. Кръвта им е чиста и невинна, точно като на едно малко миловидно дете. Не са кой знае колко опасни, но могат да усещат лъжата от истината. – брат ми не спираше да говори. Всяка една дума от устата му излизаше като заучен урок по история. Една грешна дума и оценката му веднага би се понижила. Такъв си беше той – господин перфектност. - Вторият тип са полу-вампирите, наричани още Куросшингусу*, означава Кръстоските: те са тези, чиято кръв е смесена с човешка. Единият родител е чистокръвен вампир, а другият човек. Истината обаче е, че Чистите не ги признават за чистокръвни, макар че кръвта им е наполовина такава. Чистите ги смятат просто за храна и за нещо, с което да си убиват така или иначе скучното време. – замълча за миг, но не отдели погледа си от моя. - Срещнеш ли такъв тип, знай, че те са доста интересни личности. В техните вени тече човешка кръв, която е много по-вкусна и която дава по-голяма сила на този, който я приеме. Този тип вампири са слаби, но имат един много хубав плюс, който им помага в тежки ситуации. Необходима им е само секунда, за да те хипнотизират и да те накарат да направиш това, което поискат. Поддадеш ли се на тяхната илюзия, ще загинеш. – беше невероятно колко много знаеше за вампирите. Преди самата аз да се превърна във вампир, той помагаше на Джейн с документации и куп излишни глупости, но не и с истинската същност на вампирите. Не беше като мен. Кевин се страхуваше от вампири, също като Джейн преди. Възникна един въпрос в главата ми – какво ги е накарало да се заинтересуват от вампирите? - Третият тип са тези, които биват създадени от Чистите и наречени от тях, Умаре*, означаващо Родените: Създават ги, за да увеличат охранителната си бройка, като ги подлъгват с много пари, пиене на корем и вечен живот. – Кевин замълча за момент и започна да се подхилква. - Жалко само, че не се уточняват, че този вечен живот, всъщност е едва няколко месеца. – заклати глава и ми се усмихна самодоволно. - Избират ги по това колко са глуповати. Никога досега не са създавали някой, който да им е от полза в бизнес делата или в каквото и да е друго нещо. За Чистите, Родените са просто кучета, които винаги могат да бъдат заменени. Този тип вампири нямат плюсове, а по-скоро минуси. Кръвта им не е вампирска, нито човешка, а по-скоро прогнила... развалена. Хранещи се единствено с кръв, те трудно могат да бъдат различени от останалите вампири, освен при ухапване. Ако друг вампир е подлъган по някакъв начин и той вкуси от кръвта на Умаре, той ще изпита погнуса и отвращение. Ще откъсне главата на Умаре като наказание, че му е предложил нещо толкова отвратително. Родените не могат да имат вечен живот като Чистите или Кръстоските. Те остаряват като хора и умират като такива. Лесно губят контрол и променят външността си точно като своите събратя. Това са те. Вампири, заключени в човешка кожа. – наглостта на брат ми нямаше граници. В спомените ми той не беше такъв. В спомените ми той ме обичаше, както аз него... За жалост сега вселената се беше преобърнала, сякаш ми показваше от друг ъгъл това, от което най-много се бях страхувала.
– Интересно. – чух се да казвам. - Доста... интересно. – леко надигнах вежди и обиколих с поглед всички присъстващи.
– Не забравяй, че самата ти си Умаре.
– Няма как да забравя, щом има такива като вас, които да ми го напомнят. – бързичко накарах Кевин да млъкне. Да... това, което той ми каза... Значи все пак не бях истински вампир, за какъвто се мислех. Щях да умра... като човек?! НЕ! А исках ли?! Наистина ли исках да бъда вампир?! Да убивам, за да се храня?! И защо не исках да умра като човек?!
– След като вече знаеш всичко това, нека минем към съществената част. – каза Джейн. Бях й благодарна, че ме изкара от унеса ми.
– Все нещо ново имаш да ми казваш, Джейн. Вече дори не се учудвам. – усмихнах й се леко.
– Искаме да те изпратим на мисия, но за това ще трябва да преминеш през няколко изпитания. – Джейн започваше да обръща картите си на масата.
– Изпитания?
– Да. Смесена кръв организира турнир с претекст, че имат нужда от опитни бойци. – Джейн замълча и наведе глава.
– Защо са им бойци? Мислех, че е силна и мощна организация.
– Така е. За жалост и ние не знаем защо са им нужни хора. – Брандан отново се включи в разговора. Изглежда, че не можеше просто така да си мълчи и да стои настрани. – Тук влиза твоята роля или по-точно, мисията ти. Ще участваш в този турнир. Няма да възразяваш и дори да се оплакваш. Единственото, което ще правиш – е да изпълняваш заповеди. – издърпах стола си назад и поставих ръцете си отгоре на масата с цялата им тежест. Не понасях нещастници като него да ми казват какво да правя. Не се подчинявах преди, нямаше да го направя и сега.
– Брандан... – името му излезе от устата ми с отвращение и неприязън. – съзнаваш ли, че само с един скок мога да дойда при теб, да те захапя за крехкото вратле и да погълна всичката ти кръв за секунди?! – краката ми вече се бяха намерили в подходяща позиция за скок. Чаках само знак, за да го направя.
– Успокой се! – Джейн рязко се изправи и събори стола си. Двете й ръце бяха опрени в масата, а погледът й беше насочен към мен.
Усещах как кръвта й тече във вените бързо и неравномерно. Как страхът беше заел почти всичко от същността u и как тя се бореше с него. Джейн не знаеше колко прозрачна беше, когато стоеше срещу мен.
Успокоих се сравнително бързо. За първи път в живота ми Джейн беше разбита на парченца, без самата тя да го разбере. Това ми вдъхна сила и увереност.
– Нещастници. – промърморих тихо и отново се настаних върху стола си. Придърпах чашата и изпих останалата течност в нея. За жалост, кръвта беше студена и не ми донесе същото удоволствие, както преди.
– Слушай сега внимателно. – започна отново Джейн. – Ти, Брандан, ще мълчиш! – вдигна стола и седна на него, както до преди малко. – Турнирът започва утре вечер в 22:30 часа. Бъди готова. На този турнир се допускат всякакви вампири, но повечето са млади като теб. Не знаем почти нищо за турнира... утре вечер ще разберем и останалото, ако ни се отдаде възможност. Ти, Айви, трябва да победиш. Ти трябва да влезеш в тази организация под прикритие. Като таен агент и да ни предоставяш информация, без те да разберат, че ги предаваш. – гласът u стана сравнително по-мек. – Само ти можеш да ни помогнеш, Айви.

Непознати думички
Японски думи

Конкетсу* - Konketsu - 混血 – Смесена кръв
Сейкетсу-до* - Seiketsu-do - 清潔度 - Чистите
Куросшингусу* - Kurosshingusu - クロッシングス - Кръстоските
Умаре* - Umare - 生まれ - Родените

Глава 6
На Път

Стоях в стаята си и пронизвах с поглед леглото, на което бяха оставени дрехи, с които трябваше да се облека. Тези дрехи така добре ми напомняха за миналото, както нищо друго до сега. Те ми припомняха коя съм и за какво живея. Убиването на вампири бе моя страст и нямах намерение да се променям, само защото бях една от тях.
До леглото в един сандък лежаха оръжията, които преди време използвах. Мислех че няма да имам нужда от тях, след като вече бях вампир, но може би грешах. Вътре в себе си знаех, че ще имам нужда от тях. Всичко беше въпрос на време за да разбера какво ми кроеше ужасното бъдеще.
Грабнах дрехите и започнах да се обличам.
Черното определено ми отиваше. Това беше типичното ми облекло, когато бях човек и очевидно все още ми стоеше така добре. Черни кожени ботуши с железни орнаменти отстрани, при това бяха с висок железен ток. Не знам защо, но тези ботуши ми бяха толкова удобни, дори в случаите, когато ми се налагаше да убия някой вампир, а нямах необходимият достъп до оръжията си, то тези токчета ми вършеха страхотна работа. Вярно е, че не можех да убивам с тях, но поне можеха да забавят противника ми.
Черните прилепнали джинси, на които от двете страни на бедрата ми имаше достатъчно място за поставяне на ножовете, като разбира се, не тежаха много и това улесняваше работата ми. Пък и ми бяха под ръка. Бяха с дължина около двадесет сантиметра с гравирани отстрани сребърни, пресичащи се в едно цяло линии.
Отгоре носех черен потник, който прилепваше за мен и ми усигоряваше достатъчно гъвкавост, дори когато бях с късото си кожено яке. Под него криех какви ли не играчки за убиване и ако не внимавах, можех сериозно да се нараня.
Това ме подсети, че преди когато бях човек, не обръщах кой знае какво внимание на тази подробност, но сега щом вече бях вампир, то това означаваше, че доста трябваше да внимавам, освен ако не исках да умра от собствените си оръжия.
Е, на това се казваше нож с две остриета.
Минаваше девет вечерта и очаквах скоро някой да дойде да ме вземе.
Все още бях в лек шок от това, което ми беше съобщил брат ми за видовете вампири. Опитвах се някак да навържа нещата с миналото си, но винаги когато се замислях за това, главата изведнъж ме заболяваше и след секунди ме отпускаше. Не разбирах защо се получаваше тази така внезапна болка, но когато си отклонявах мислите на друго място, то болката изчезваше.
Определено вече знаех, че не съм съвършеният вампир, за който се мислех и това до известна степен ме дразнеше и то без основание. Аз трябваше да се радвам, че ще остарея като човек въпреки, че притежавах почти същите способности като един истински вампир, то аз се натъжавах от факта, че не бях една от тях. Дали имаше логика в това, не знам. Поне аз не я намирах.
Едно почукване по вратата ме изкара от дълбоките мисли в главата ми, като ме накара рязко да се обърна към нея.
– Айви, готова ли си? – Джейн беше от другата страна на врата и ми говореше спокойно, или по-скоро се опитваше, макар че сдържаше вълнението си. Ето, това харесвах в новата си същност. Усещах неща, които повечето хора не могат. Така исках да си изкарам гнева на някого, че ръцете ми започваха да треперят от желание.
– Да. – рекох спокойно, въпреки че не бях. Сравнение с Джейн, аз успявах да прикривам емоциите си. Тя беше просто един обикновен човек, но аз не бях.
Отворих вратата и я погледнах натрапчиво сякаш ми пречеше да мисля на спокойствие.
– Хайде. – рече тя и тръгна, като ми обърна гръб. Засилих вратата след себе си и тя се блъсна с трясък в касата. Джейн отново беше с вързана коса и лицето й отново се откриваше. Чертите й бяха изумителни. Въпреки, че наближаваше тридесет и пет, не бих могла да й дам повече от двадесет и седем години. Опитваше се да прикрие леко присвитите си пъстри очи, които в момента бяха придобили цвета на току-що разпъпило се листо, и леко свилите се тъмни вежди. Беше в напрежение, но не знаех защо. Е, поне скоро щях да разбера.
Крачех след нея, макар че не можех да й търпя бавните крачки. Исках да се движа бързо и всичко около мен да замръзне от моето присъствие.
Оглеждах всичко доста внимателно или по-скоро се стараех да не пропусна нещо.
Коридорът, по който вървяхме беше сякаш безкраен. Една праволинейна линия и нищо повече. Минутите течаха, а ние не си обелвахме и една думичка. Старото време беше отминало и беше дошло новото начало на едно неясно бъдеще. Колко иронично само. Всичко ми се виждаше някак напълно непознато. Сякаш не само аз се бях променила, но и всичко около мен. Изглеждаше ми така сякаш промяната едва сега е настъпила, но имах усещането, че това се е случило много преди да се превърна в чудовище.
В крайна сметка коридорът не беше безкраен. Стигнахме до една кафеникаво жълта врата със златисти орнаменти по нея. Джейн се обърна към мен и ми каза:
– Сега, след като слезем долу се дръж на ниво. – повдигнах вежда и я погледнах изумено. Какво се очакваше да кажа. „Добре” или пък „Ще се постарая”, не бях много сигурна, за това просто замълчах. Дори не й направих знак, че съм я разбрала. Всичко ми се струваше твърде нереално.
Джейн отвори врата, а зад нея нямаше нищо друго, освен бездънен мрак. Бавно, но с уверени крачки тя пристъпи в тъмнината.
За миг се покол*б*х, но след това мълчаливо я последвах.
Зад вратата имаше стълби, които се снишаваха надолу без никакъв намек за каквато и да е светлина.
Джейн вървеше уверено в тъмнината, сякаш виждаше всичко напълно ясно.
Последвах я тихо и с изненада открих, че се движа безшумно. Точно като истински кръвожаден вампир. Нейните стъпки отекваха в тишината сравнение с моите.
Започнах да ровя в съзнанието си дали нещо не ми убягва, но в мига щом се замислих върху това, болката ме връхлетя като камшик през лицето. Загубих превъзходното си равновесия и се озовах прегърнала студената стена. Не чувствах нищо, не че чувствах нещо друго освен глад, но това беше някак различно. Някак толкова познато и някак толкова правилно. Сякаш бях преминавала през това и преди, но не си спомнях. Болката се усилваше все повече, защото продължавах да ровя из пустото си съзнание. Търсех причина, която може би не съществуваше. И може би всичко беше плод на въображението ми. Може би това беше цената, която трябваше да плати всеки един новороден вампир или… само може би, това беше цената, която трябваше да плати един Умаре.
– Айви?! – чух гласа на Джейн. Нима вече бе стигнала края на стълбите и бе разбрала, че не съм я последвала. Какво щеше да стене, ако не можех да сляза при нея? Дали щеше да накара някого да провери дали идвам и дали би го накарала да ме убие?!
– Идвам. – чух се да казвам. Болката изведнъж намаля. Все едно някой бе минал с прахосмукачка и бе засмукал болката. Изчезна така, както се и бе появила.
В този момент се осъзнах, бях започнала да дишам през неупотребяваните си дробове тежко и накъсано. Точно като човек.
Бързо възвърнах увереността си и заслизах тихо и безшумно даже повече от котка.
Когато пристигнах до Джейн забелязах, че тя все още не беше стигнала края на стълбите. Тогава как беше разбрала, че не съм около нея?! Как беше разбрала, че съм се спряла?! Дали беше чула тежкото дишане, което издавах?!

Взирах се в мрежеста ограда, която беше обвита от бариера специално създадена срещу вампири. Същата, която имах и в стаята си.
Бях опряла гръб на вратата на колата, в която се возех до преди миг. Джейн, Кевин и Брандан също присъстваха. Не бях много сигурна кой кара колата, но по миризмата на всички стигнах до извода, че шофьорът беше Брандан. Кевин и Джейн бяха от двете ми страни сякаш за да ме контролират. Бяха завързали очите ми, както беше направил Брандан, когато бяхме при майка ми. Не можех да отгатна пътя. Бяхме се возели около петдесетина минути и никой не беше продумал. Всеки мълчеше. Макар да знаех, че брат ми се отвращава от мен, той най-спокойно беше седнал от едната ми страна, нищо че се опитваше да стои колкото се можеше по далеч.
Мястото, на което се намирахме не ми беше познато. Не бях идвала никога преди тук и това малко ме плашеше. Непознатото за мен беше една стъпка напред в болезнените окови на съдбата.
Със скръстени ръце пред гърдите и опитвайки се да опозная мястото до колкото ми беше възможно, аз най-безразлично попитах:
– И сега какво?
– Ще влезеш вътре. – отговори ми Брандан. Най-сетне някой да каже поне една думичка. Беше ми втръснало да слушам единствено тяхното мълчание и звукът идващ от туптящите им сърца заклещени в гръдния кош.
– И после? – подех аз. Какво им ставаше. Нима очакваха да не задавам въпроси. Нима очакваха да си стоя тихо и кротко и да не ми пука, че ще изложа на опасност живота си. Вярно е, че сега не струваше нищо, но това не беше причина да го захвърлям ей така като носна кърпичка.
– Както вече знаеш, Смесена кръв организира турнир. Наричат го още Среднощно кръвопролитие. – обясни ми Джейн.
Погледнах я с повдигнати вежди и рекох:
– Подходящо име са избрали за нощ като тази. – една усмивка затанцува по устните ми и усетих как очите ми придобиват нов нюанс.
– Не тук! – чух да се провиква Кевин. Прав беше, все още бе рано да се променям и да убивам. Да убивам? Дали това щеше да ми бъде позволено?!
– Хайде. – рече Брандан и закрачи по една тъмна алея. Очевидно водеше към самия вход към Среднощното кръвопролитие. Е, надежда поне имаше в мен.
Всички ходехме бавно и следвахме Брандан. Тъмнината беше обхванала всичко. Освен присъствието на човешките тела, които кръжаха около мен усещах и още много други присъствия. Но не бяха хора. Бяха вампири. Усещах аурата им. Тежка и задавяща ме. Някои бяха по безобидни. Те, всички те бяха новаци като мен. Бяха наскоро превърнати в чудовища и сега се бореха, но за какво? Аз имах причина, но те?
– Чакайте! – заявих твърдо аз. – Водите ме тук. Не казвате нищо. Няма храна. – казах последното с ярост, която сякаш ме хранеше. – Малко повече информация, моля. – гласът ми за вибрира и започна сякаш да лепне по кожата на човешките тела стоящи до мен.
– Ето. – каза Кевин. Хвърли ми един плик с кръв и той тупна на прашната земя пред краката ми. Погледнах го яростно и ми идеше да му изтръгна гръкляна. Желаех го, исках го. Ах, само колко исках да убивам.
Наведох се и грабнах пликчето. Забих зъбите си в него и кръвта нахлу в гърлото ми, като го опари. Ако не друго, то поне разбрах, че това не беше тигровата кръв, с която преди се бях хранила. Беше друго. От друго животно? Може би, но сега не ми пукаше. Гълтах и изгарях за още и още, но всичко свърши. Пликчето беше празно.
– Още! – изревах насреща му. Тримата се стъписаха и ме огледаха панически. Вече бях във вампирската си същност. Да, все още ми беше трудно да я контролирам. Инстинктите ми мигновено се изостриха и започнах да шавам на бързи обороти.
Огледах се по внимателно, защото усещах, че съм в опасност. Сякаш тези трима идиоти ме бяха примамили тук за да умра. А може би точно това искаха. Може би си бяха казали, че ми е дошло времето или може би им трябваше килията, която заемах. Паниката се настани в съзнанието ми и всичко ми се стори толкова правилно и някак познато. Все едно и преди се бях намирала в такова положение, но нещо липсваше. Имаше една част от пъзела, който не пасваше така, както бе редно.
– Успокой се бе! – изкрещя ми Кевин.
Взирах се в него и се опитвах да разгадая изражението му, но то не ми казваше нищо. Кевин бе стиснал здраво челюстта си и ме гледаше натрапчиво сякаш му бях изяла закуската. Можеше това да е така, само ако и той беше вампир или аз бях все още човек. Но ето, че нещата не стояха така.
– Това е мисия, Айви. – заговори по-спокойно Кевин.
– Що за мисия е това, щом трябва да излагам на опасност живота си. – гласът ми така и не стана по-мек от преди малко.
– Живот?! – започна да се смее Кевин. Гледах го как се тресе от смях и как беше оголим човешките си зъби. – Че ти какъв живот имаш? – за миг той си отвори очите и ме погледна. Все още объркана, не спирах да го зяпам. – Ти вече си мъртва. Ти си ходещ труп, който не е нищо повече от една развалина. – думите му бяха остри и целещи се право в небиещото ми сърце. Поздрави, братче, право в десетката.
– Каквото и чудовище да съм сега, това не ви дава право да правите с мен каквото си искате. Все още съм нещо. Все още имам право на избор.
– Избор?! О, не. Ти, скъпа ми Айви, нямаш избор. – Кевин беше станал сериозен. Вече нямаше и намек за нещо смешно в очите му. – Ти сключи с нас сделка.
– Ами ако реша да се отметна от сделката? – попитах го, макар да знаех отговора. – Тук и сега, на момента.
– Няма да ми оставиш друг избор. – заяви той. Разгърна широкото си сиво яко и от него извади катана, подобна на тази на Ник. Дръжката й бе дълга не повече от двадесет сантиметра с лек процеп в средата.
Застинах на място.
– Ще ме убиеш?! – попитах го. Знаех, че можеше да го направи, но не исках да се убеждавам лично, като му предоставех това удоволствие.
– Нека се изясним нещо. – заговори отново. Все още не можех да повярвам, че Кевин се беше превърнал в човек, който беше способен да убива и заплашва толкова добре. Той не беше такъв. Пред мен, сега стоеше един напълно непознат човек. Човек уверен в думите и действията си. Такъв, какъвто бях самата аз преди.
В следващият миг вече бях спокойна. Миналото ми помогна да възвърна разума си, поне до колкото това беше възможно. Една лека усмивка се изписа на лицето ми и усетих как погледът ми става по мек. Без да свалям очи от Кевин си представих бъдещето. Аз – мъртва, брат ми – продължаващ моето дело, което в момента нямаше как да продължа.
– На какво се смееш? – рече Кевин. Вече не ме гледаше никак безгрижно. Сега беше заел отбранителна позиция и се бе втренчил в мен.
– На нищо. – отговорих спокойно. Промяната така и не настъпи. Вероятно не се случи заради всичките вампирски същества, които витаеха на около. Може би, защото не исках да пострадам, така и не се промених. Бях на щрек, нищо че си представях едно бъдеще, в което аз нямаше да съм участник.
– Чуй ме, Айви. – обади се Джейн зад мен. Обърнах се по посока на гласа й и се втренчих в нея. – Мисията ти не е некак сложна.
– О, нима? И какво се очаква от мен?
– От турнира ще бъдат избрани петте най-добри бойци. Трябва да си една от тях. Побеждаваш, влизах под прикритие, събираш информация и ни докладваш. – заяви Джейн най-нехайно сякаш ми съобщаваше, че ще си поръча омлет с шумка, натурален сок и крем брюле за десерт.
– Ако не победя в турнира какво ще стане? – попитах аз.
– Ще умреш. – каза спокойно брат ми. Вече беше прибрал катаната си и говореше съвсем спокойно.
– Добре. Побеждавам, влизам и събирам информация. А как ще ви докладвам? – попитах. – Няма ли да ме хванат?
– Това ще разбереш с течение на времето. Стъпка по стъпка, Айви. Всичко с времето си. – заяви Джейн. – А сега, нека продължим по пътя си. Турнирът ще започне всеки момент.
Огледах ги и тримата и на края просто се предадох. Ако исках да избягам, това означаваше, че ще ми се наложи да ги убия. Но исках ли да убия брат си? Не знам. Мразех го, но не можех да го убия. За мен, той все още значеше нещо. Все още беше човекът, за когото бих убила дори собствената си болна майка.
Отново тръгнахме по тъмната алея. Този път обаче, бях в повече напрежение. Бях повече на щрек. Очаквах нещо наистина лошо да се случи и това нямаше да завърши добре.
– Хайде де. По-живо, Кевин. Нямаме цяла нощ на разположение. Купонът скоро ще започне. – чух нечий чужд глас да се носи из въздуха като наелектризирана нишка от възбуда.
Приближихме се малко повечко и успях да съзра човек, който се беше опрял на мрежата, която очевидно обкръжаваше терена, на който щеше да се състои турнирът.
– Как си, Венци? – попита го Кевин.
Този, който очевидно се казваше Венци беше висок около метър и осемдесет и пет, със здраво тяло, което сто процента се беше изпотявало във фитнес залата с часове, за да може да придобие такава форма. Лицето му много приличаше на човек изваден от гангстерски филм.
– Бива. – отвърна грамадата Венци. – Това ли е животното, което ми обеща? – попита той Кевин.
Нима бях някакво животно, с което можеха да се забавляват, когато си поискат? Присвих очи подразнена от чутото.
– Да. – отвърна му брат ми. – Облога си остава, нали? – облог? О, значи се бяха и обзаложили? Виж ти, не вярвах, че някой ден ще чуя нещо такова и то за мен. Никой до сега не се беше облагал за моя сметка.
– И какъв е облога? – попитах без дори да се замислям.
Всички погледи се насочиха към мен с леко изумление, че съм проговорила. Ами, разбира се, кой да си помисли, че животното, както ме бе нарекъл широкоплещестия Венци, може да говори или даже да се интересува от нещо толкова незначително.
– Кевин, не ми каза, че това нещо ще говори. – заговори отново Венци. – Кевин се обзаложи, че ще ми доведе забавление, което можело да спечели турнира. – беше се обърнал към мен като се хилеше на спомена, който явно се беше зародил в главата му.
– Само това? – попитах без капка унижение, че собственият ми брат се беше обзаложил за моята смърт. Казах го така, все едно беше напълно нормално за мен да се бия за забавление на другите.
– Ха, разбира се, че не. Не си просто забавление като всички останали тук. Ако спечелиш, аз не просто ще загубя облога, но ще загубя и 150 000 долара. – Венци се засмя самодоволно и ме погледна по натрапчиво. – Ще стискам палци да загубиш, иначе ще си имам проблеми.
– Не ми интересува, че ще си имаш проблеми. – заяви Кевин. – Ако не бях сигурен в победата й, нямаше да се обзаложа за толкова много пари.
– 150 000? – не го казах като въпрос, но прозвуча точно като такъв.
За секунда се зарадвах, че брат ми вярва в мен, но да залага толкова голяма сума само за да се докаже, определено ме вбеси.
– Да. – отвърна Венци на въпроса ми.
– Е, ами тогава да не губим време. Какво ще кажете? – попитах ги всички. – Да запретвам ръкави и да започвам да ви забавлявам, пък можеш и да спечелиш някой друг долар, а, Кевин?
– Да. – отвърна ми той.
Бях готова не просто да спечеля турнира само за да натрия носа на Венци, а и защото живота ми зависеше от това.