- Колко човека сте убили досега?
- Не съм ги броила. Имам петдесетина криминални романа. Във всеки от тях има средно по 3-4 убийства. Значи се получава, че съм убила между 150 и 200 човека. Страшно е, нали?
- Тежат ли ви на съвестта?
- Доскоро не се бях замисляла, но явно ми тежат. Напоследък вече 3 пъти сънувам един и същ сън – че съм убила някаква жена. Събуждам се посред нощ с някакво непоносимо чувство за вина. В реалния живот никого не съм убивала, но имам усещането, че зад вратата, която ще отворя, ме чака човек, който ще ми каже: “Защо ме уби?”. Започвам да се чувствам като eдна моя героиня – момиче, което е извършило убийство. Тя психясва и започва да й се струва, че стените, леглото, лампата в стаята й ще паднат върху нея. Или пък в друг случай – че тази стая не е нейна...
- Лесно ли се убива?
- Зависи от мотивите. Но си мисля, че в подсъзнанието на човека е заложено убийството, любопитството към смъртта. Нали знаете как хората се стълпяват и гледат погребение, интересно им е... А погребението е нещо страшно, неестетично, стряскащо. Най-втрещяващи са некрофилите, които правят секс с трупове. Чела съм научни трудове и съм разговаряла с едни от най-големите специалисти по темата. Оказва се, че има много такива хора, на които им харесва всичко, свързано със смъртта – трупове, морга, гробище. Около нас има такива некрофили, но по нищо по-различно във външния им вид не може да ги разпознаете. И все пак внимавайте с кого се ръкувате!
- Има някаква мистика в това, за което разказвате.
- Неведнъж около мен са се случвали невероятни, мистични неща. Например в Русия имах нужда от майстор, който да ми постави плочки в кухнята, и майка ми препоръча един син на нейна съседка. Той дойде и започна да работи. Исках да му направя чай, но той си донесе негов – много силен чай, чефир. А такъв пият хората в затвора. Тогава забелязах и татуировки по ръцете му. Направо ме хвана страх: Какъв майстор ми е пратила майка ми! Събрах смелост и го попитах дали е бил в затвора. И той ми каза, че е лежал 15 години за убийства. За убийства! Не за едно убийство! Разказа ми, че първия път убил свой познат в пиянска свада. После в затвора пак му се наложило да убива. Нали в затворите има групировки сред бандитите, които лежат там. Той разбрал, че от противникова групировка планират да го убият. За да им се противопостави, скрил една игла за плетене в ръкава на куртката си. Разбрал кой е човекът, който трябвало да го убие през нощта, тръгнал след него и го наръгал с иглата право в стомаха. Каза ми, че тя влязла като в масло. Наръганият веднага умрял. И така на моя майстор му удължили присъдата. Когато излязъл от затвора, не могъл да си намери работа. Та майка му се примолила на моята да му намери нещо и тя ми го пратила на мен. Година след като ми постави плочките, разбрах, че е бил натопен в някакъв обир, отново са го вкарали в затвора и там е умрял. И в деня, когато е умрял, всичките плочки, които беше сложил той, изпопадаха от стените в кухнята ми. Ето това е мистика!
- Описвате ли истински престъпления в романите си?
- Бих казала, че във всичките ми сюжети има нещо реално – хора, случаи, престъпления... Просто сменям истинските им имена.
- Кой е най-шокиращият случай?
- Не е един. Но такъв например е един случай, за който научих от адвокат, който е работил като следовател в Рига. Един мъж съобщил, че жена му е изчезнала. Започнало разследване. Била открита само една тока от колана й. Накрая се оказало, че самият той я убил, като я разтворил в киселина.
- Явно много киселина е трябвало...
- Сигурно толкова много я е обичал, че е успял да намери.
- А ползвали ли сте информация от другата страна на закона?
- Работила съм като журналист. Срещала съм се с едни от крупните престъпни босове. Те по нищо не издават влиянието, което имат, а се държат като нормални хора. Научила съм немалко от тях, но не бих искала да го огласявам. В историите, които съм вкарала в романите си, съм сменила имената на конкретните хора.
- Какви са мотивите, които карат човек да убие?
- Различни. В криминалетата на Агата Кристи основният мотив често е някакво наследство, което разпалва престъпни страсти. При нас в Русия преди години това не беше мотив, защото хората не притежаваха такива богатства, че да подтикнат някого към убийство. Сега вече някои натрупаха имоти, много пари и това става мотив за престъпление. Така например получих информация за един от акционерите на “Газпром” – много богат човек, който искал да се разведе и да се отърве от жена си, без да й даде нищо. Акциите били придобити по време на брака и жена му имала право на половината от тях. Но баровецът изфабрикувал заедно с един адвокат документи, доказващи, че акциите са купени преди женитбата им. Така съпругата била прецакана и не получила нищо. Но знайте, никое престъпление не остава безнаказано! Дори и съдът да те оправдае. Така и този богаташ бил наказан. Само месец след като изиграл жена си, той изгорял заедно с новата си любовница в руска баня, в която гръмнал газовият котел.
- Страшно звучи. А мислите ли, че и в най-глобалните престъпления и конспирации има някакви лични мотиви?
- На практика се получава така. Опънати отношения между хората пораждат престъпления. В един от романите си разказвам за едно от големите и шумни убийства в Русия. Един популярен и обичан от всички свещеник (беше медийна личност) бе наръган близо до дома му. След това разбрах от мои близки в следствието, че в убийството му е имала пръст жена му, а мотивът е бил някакви древни ръкописи. Изглежда почти като измислен сюжет в криминален роман. А животът често ни показва много по-шокиращи неща от тези, които просто могат да бъдат измислени.
- И какво, оказва се, че най-близките хора на убития често са самите извършители или наемат някого да извърши престъплението?
- Показва го самият живот, аз просто го пренасям на страниците на романите си. В един нашумял случай, който превърнах в роман, за убийството на една жена първо бяха подхвърлени политически мотиви на следствието. След това се разбра, че всъщност мъжът й я е убил.
- Май не се притеснявате да описвате хора с власт в романите си?
- Това не ме притеснява ни най-малко. Ако някой се познае в конкретен герой, май предпочита да не вдига много шум, а просто да се надява други да не го разпознаят. В много тиражирания ми роман “Когато вече ме нямаше”, който ще излезе с вестник “Шоу” след седмица, описвам точно един такъв губернатор на голям руски град, който нарочно не назовах. Той е всесилен, но си нацелва младата и красива съпруга на адвоката си и това поражда цяла мрежа от престъпления, в която не е ясно кой кого и защо убива.
- Страхувате ли се, че изнасяте в книгите си случаи, които са потулени, и хора с власт не желаят истината да бъде узната? Изобщо – страх ли ви е?
- Ще излъжа, ако кажа, че не се страхувам. Книгите ми все пак са художествена литература – малко или много са предназначени за забавление, както се и очаква от “руската Агата Кристи”. Но хора, посветени в реалните събития, които описвам, могат да разпознаят конкретните хора и случаи.
- Сега, когато сте в България и опознавате нашата действителност, ще напишете ли нещо за българо-руските престъпни връзки?
- Имам такава идея. Имам и достъп до информация, но засега не искам нищо за разкривам.
- Какво ви доведе в България?
- Когато срещнах Юлиян, разбрах, че това е любовта на живота ми. Бях омъжена, но се разведох и го последвах в родината му. Обичаме да пътуваме в различни страни.

Определяна като “руската Агата Кристи” и “кралицата на психологическата интрига”, Анна Данилова е авторка на 40 криминални романа. Още първият от тях – “Когато ме нямаше”, й осигурява дългогодишен договор с най-голямото руско издателство и сега тя е един от най-продаваните му автори.
Анна Данилова всъщност е псевдоним, както и други съвременни руски писатели са станали известни не с рождените си имена. Псевдонимът е измислен от издателите й – най-голямото руско издателство “ЕКСМО”. Истинското й име е Анна Дубчак и под него писателката е издавала други книги – чиклит и психологическа проза. В Турция например я издават като Анна Каплан. Но безспорно най-популярното й име е Анна Данилова, с което е известна като авторка на високо тиражираните си криминални романи.
Писателката има едновременно музикално и литературно образование. В Консерваторията е завършила теория на музиката и пиано, а в Литературния институт “Максим Горки” – литература в класа на Владимир Орлов, автора на превеждания и у нас роман “Алтистът Данилов”.
Книгите й се преиздават постоянно. Самата писателка признава, че страстта й са хитроумните сюжетни ходове и веригата от събития, в която попадат героите й. По страниците на романите й често има труп до труп, но това не е самоцелно – да всява ужас в читателите си. Напротив – Анна Данилова не обича кървавите сцени и разчита повече на уловките на сюжета. Критиците твърдят, че стилът й е невероятно свеж, с чувство за хумор и книгите й просто се поглъщат за часове.
Място на действие в романа й “Игри с тъмното минало” е българският град Созопол, където рускиня среща своя позната, смятана за убита, а не след дълго умира руски турист. Главната героиня трябва да разгадае сложната плетеница от престъпления, в които се оказва замесена и самата тя. Романът е написан през есента на 2005 г., когато Анна Данилова е била на почивка в Созопол. Казали й, че това е тих, приказен град, същински музей. “Направи ми колосално впечатление. В този град усещаш мистика на всяка крачка – шумът на морето, мъглата, свечеряването, тъмнината. Сякаш е подготвен като декор за заснемането на мистичен трилър. Но най-силно впечатление ми направиха некролозите, които са разлепени навсякъде. Разхождаш се и от тези некролози те гледат сякаш живи хора. Тогава ми се стори, че видях моя съседка, която изчезна преди време безследно и от милицията решиха, че може и да е убита. И това беше подтикът да напиша романа “Игри с тъмното минало” – разказва писателката.