Неподходящо място, неподходящ момент

Ричард Морел погледна мъжа, стоящ срещу него – разтреперен, блед, покрит с кръв, която парамедиците се бяха заклели, че не е негова – и каза:
- Да започнем в началото. Кажи ми името си.
Задържа тона си неутрален, защото още не беше сигурен кой подход ще е подходящ. Човекът изглеждаше твърде разстроен, за да го притисне и твърде параноичен, за да приеме добре приятелско отношение.
Деловото поведение явно беше правилното, защото мъжът премигна насреща му, прокара покрита с кръв ръка по потното си чело и каза:
- Те са мъртви, нали? Приятелите ми?
- Да говорим за теб – каза Ричард твърдо. – Как се казваш?
- Браян, Браян Мейтланд.
- Откъде си, Браян? – усмихна се леко. – Знам, че не си от тук.
- Далас – отвърна Мейтланд – Ние, нали знаеш, само минавахме, мислехме - боже, изглеждаше толкова лесно, нали знаеш? Нищо сериозно. Нямаше да нараним никого. Само искахме парите.
- Едно по едно, Браян. Как се казват приятелите ти?
- Джо. Джо Грейди. И Лавил Харви. Лавил – Лавил е момичето на Джо. Кълна се, полицай, само минавахме. Помислихме... видяхме банката да отваря след залез и помислихме... решихме...
- Сметнахте, че ще бъде лесен удар. – каза Ричард. – Каза ми. И какво стана?
- Аз, ъм... – Мейтланд изглежда блокира. Ричард направи знак на един от полицаите, стоящи в ъгъла – този, който беше човек – и тихо го помоли за кафе. Изчака докато горещата чаша от стирофом беше в големите, кървави ръце на Мейтланд, преди да го подкани отново.
- Вече си в безопасност – каза Ричард, което изобщо не беше вярно. – Кажи ми какво стана в банката.
Мейтланд сръбна от кафето си, после преглътна с усилие, изглежда не забеляза, че е достатъчно горещо да направи мехури. Очите му имаха онзи ужасен отдалечен поглед, нещо, което Ричард познаваше твърде добре.
- Имаше едно момиче – каза той. – Малка хубавица, осребряваше чек при касиерката. Джо пое охранителя, Лавил няколкото души във фоайето, аз хванах момичето.
- Опиши я. – нареди Ричард.
- Не знам, хубава. Руса. Имаше голяма уста ще знаеш. – поклати глава бавно. – Все повтаряше, че сме на неподходящото място в неподходящ момент, в най-неподходящия проклет град. Дразнеше ме. Но беше права.
Глътна още кафе, очите му прескачаха между Ричард и нощта, видима през решетките на прозореца. Дори веднъж не беше погледнал към полицаите зад гърба си. Ричард разбираше, че Мейтланд го блокира, знанието, че един тях може да не е напълно човек.
- Момичето – каза тихо Ричард. – Какво направи с нея?
- Нищо – отвърна Мейтланд, но после се поправи. – Окей, ударих я. Само за да я накарам да млъкне. И тогава Джо стреля по охранителя и някой задейства охранителната аларма. Тия решетки се спуснаха пред вратата. Не можехме да излезем. Защо, по дяволите, биха искали да ни държат вътре в банката, с всички клиенти? Не е ли целта да ни изкарат навън? Нищо ли не знаете за сигурността бе, хора?
- Каза, че Джо простреля охранителя. Какво стана след това?
- Охранителят... – гласът му стана напрегнат, после спря. Поклати глава. Имаше сълзи във влажните му очи. – Не е възможно, човече. Видях го да пада. Джо прати четири куршума в гърдите му, не носеше никаква жилетка. Видях кръвта. – Мейтланд преглътна конвулсивно, потискайки страха си. – И после стана. Не съм виждал някой да прави такова нещо. Естествено, виждаш някой дрогиран или нещо, който просто не знае, че са го простреляли, могат да изтраят малко, преди да паднат, ама те не са нормални, нали знаеш? Тоя беше просто работещ човек. Не можеше просто... да стане така.
Мейтланд отново започна да трепери и отпи още кафе. Когато остави чашата, беше празна. Ричард направи жест да я напълнят и зачака. Изглежда мъжът вече нямаше нужда от насърчаване. Искаше да разкаже.
- Джо, той изпразни пистолета, но охранителят продължи да идва. Гледах тях, така че не видях какво стана с Лавил, но я чух да започва да вика. И после просто... спря. Джо... охранителя, нещо не му беше наред, човече, не знам, сякаш беше обсебен или нещо, трябва да извикаме екзорсиста, ей такова нещо. Очите му почервеняха и той... той... – Мейтланд сведе поглед. – Няма да ми повярваш.
Ричард се облегна назад в стола си с полу-притворени очи и каза:
- Охранителят захапа приятеля ти за гърлото и изпи кръвта му.
- Ъм... – Мейтланд изглеждаше изненадан. – Да. Точно така. И после той... ъ...
- Му счупи врата.
- Аха.
- Същото стана и с Лавил, нали?
- Аха. Една от тези от банката, касиерката предполагам, тя беше... като охранителя. Сещаш се, не наред. И тогава момичето...
- Което ти удари.
- Аха, това. Тя каза, че ще умра и се засмя. Щях да я засрелям, но охранителят, онзи дето беше покрит с кръвта на Джо, той... той ме сграбчи отзад и ме хвърли през цялата стая. Паднах върху Лавил. – Мейтланд скри лицето си в треперещите си ръце. – Мислех, че съм следващият.
Някой почука по вратата. Ричърд кимна и полицаят-вампир, който стоеше до нея, завъртя бравата. Влезе сестрата на Ричард, Моника Морел.
Ричард се опита да не реагира, но сърцето му подскочи в много по-бърз ритъм и гняв запулсира горещ в слепоочията му. Изглеждаше ужасно – а той знаеше колко е важно това за нея. Бяха се погрижили за нея в болницата, но никога нямаше да му прости, че я е изкарал на публично място с кървава, спластена коса и неприятния бинт върху цицината на черепа й. Кожата й беше бледа и имаше сенки под очите. Никакъв грим. Блузата й беше дизайнерска и беше унищожена – разкъсана и оцапана.
Едната й ръка беше в превръзка през рамото.
Ричард остана на мястото си, задържа лицето си безизразно и попита:
- Моника, това ли е мъжът, който те нарани?
Моника дойде да застане от неговата страна на масата, достатъчно близо да го докосне. Не че се докоснаха.
- Да – каза тя. – Това е кучият...
- Виждаш ли? Тя е добре. Добре сте, нали, госпожице? – прекъсна я Мейтланд, почти неистов в желанието си да я привлече на своя страна.
Моника изсъска като котка, очите й горяха с чиста ярост. Ричард сложи ръка на ненаранената й китка – слаба хватка, нищо, което да я раздразни. Познаваше сестра си достатъчно добре, знаеше колко сила може да използва и да му се размине.
- Ще умреш – каза Моника. – Точно като приятелите ти. Глупак.
- Изведи я навън – Каза Ричард на полицая-вампир. – Ще говоря с нея по-късно. Заведи я в офиса ми.
След като Моника излезе, въздухът изглеждаше застоял и твърде топъл. Мейтланд също го усещаше и непрекъснато триеше пот от челото си.
- Виж – изтърси. – Оплесках работата, окей? Но не беше моя идея, аз само... Беше Джо, Джо каза, че ще е лесен удар и виж какво стана, Джо е мъртъв, Лавил е мъртва. Искаш да ме заключиш, добре. Само... Само не тук. Не в тоя град, окей? Нещо не е наред тук. Искам да се върна в Далас. По дяволите, прати ме в Хънтсвил, само не тук, окей?
Ричард сви рамене.
- Адвокатът ти е тук – каза той. – По-добре говори с него, преди да кажеш нещо повече.
- Ама... Не искам адвокат! Виж, само искам да си призная, прати ме в затвора, моля те, само не...
Ричард се изправи. Наведе се през бюрото, поставяйки длани на топлата повърхност и се взря право в лицето на Мейтланд.
- Нарани сестра ми – каза той. – И това заличи единственият ти шанс да се измъкнеш жив от този град.
Мейтланд отвори уста и се опита да говори, но нищо не излезе. Ричард се изправи, излезе от стаята за разпити и се присъедини към Оливър от другата страна на прозореца. Вампирът стаеше тихо, скръстил ръце и гледаше Мейтланд през еднопосочния прозорец. Очите му светеха леко червени в тъмнината.
- Наистина ли има адвокат? – попита Оливър – чисто любопитство, помисли си Ричард. Не го интересува наистина.
- Разбира се. Джеси Потсдам.
Оливър се засмя и Ричард видя кучешките му зъби да проблясват на слабата светлина.
- Определено никога не трябва да бъдеш подценяван, момчето ми. – каза той. – Някой ден ще бъдеш много добър кмет на този град.
Ричард, с все още безизразно лице, погледна през стъклото към Мейтланд. Двамата полицаи го бяха последвали навън и сега Джеси Потсдам влизаше в стаята, изглеждаше точно като адвоката, който беше, от глава до пети. Свеж черен костюм, бяла риза, внимателно вързана вратовръзка. Скъпи обувки и кожено куфарче.
Джеси се усмихна на клиента си и очите му засияха ярко червени.
Мейтланд изкрещя. Оливър се пресегна и изключи говорителите.
- Не мисля, че е нужно да продължаваме да наблюдаваме. – каза той. – Правосъдието е бързо.
Ричард все пак гледа, а стомахът му се свиваше неприятно. Трябваше да го направят. Той беше лъжец, щеше да убие всички в банката, включително Моника.
Беше правосъдие.
Не го усещаше наистина като такова.