Среща за обяд

Обяд винаги беше несигурно предложение в къщата на Глас. Понякога всичките съквартиранти на Клер бяха вкъщи, обикновено нямаше никого; понякога имаше храна в хладилника. Обикновено нямаше. Клер се беше научила да намира бисквитки и консерви супа. Любимата й беше доматена крем супа. Вкусно.
Сръбваше супата си, сама, както обикновено, когато чу думкане от горния етаж. Странно. Знаеше със сигурност, че Ийв е на работата си в университета и че Майкъл е зает с преподаването на уроци по китара. Шейн – ами, никога не беше сигурна къде може да е той, но го беше потърсила преди да направи обяд и нямаше и следа от него.
Само не още един посетител през портала. Сериозно, наличието на един от тези мистични входове в къщата се превръщаше в голяма мъка.
- Централна гара. – въздъхна Клер и изгълта остатъка от обяда си, преди да остави купата в мивката и да тръгне нагоре. Къщата беше уютно разхвърляна, но бавно се приближаваше към типа о, Боже, кой живее тук? бъркотия, така че щеше да трябва да накара всички да поразчистят малко. Само за да покаже, че не е освободена от отговорност, тя взе купчина книги, които беше оставила на кухненската маса и ги понесе нагоре.
Щом ги остави върху – ами, всички останали книги, за които беше възнамерявала да намери лавица, Клер грабна малката бейзболна бухалка, която Шейн й беше купил – алуминий, но покрита със сребро. Добра за бой на вампири, ако се наложи. Беше изненадващо тежка.
Отново чу думкане. Не, както си беше помислила, от личната стая на Амели горе или от тавана.
Идваше от стаята на Шейн.
Клер хвана здраво бухалката и отвори рязко вратата.
- Замръзни! – извика. Напрежението направи гласът й твърде висок, като малко момиченце на хелий. Да си умреш от срам. И малко не особено заплашително.
В средата на стаята на Шейн стоеше полугол мъж.
Оу.
Шейн, по бельо, се опита да си вдигне дънките толкова бързо, че залитна и падна на леглото.
- Хей! – изпротестира. – Защо разни момичета все връхлитат в стаята ми, когато се обличам? Вън!
Клер не можеше да се спре, избухна в смях. Беше абсурдно смешно, начинът, по който се търкаляше насам-натам, мъчейки се да се вмъкне в дънките си и освен това... ами, да. Секси.
Свали бухалката и се обърна с гръб.
- Извинявай. Чух шум. Помислих... чакай. Момичета, множествено число? Някой друг е връхлетял при теб освен мен?
Чу леглото да скърца, дрехи да шумолят и той каза:
- Ами, да. Ийв малко влезе в банята веднъж, докато се къпех. Тогава се отървах от прозрачната завеса за баня и взех тъмната.
- Ийв те е виждала гол?
- Ъм... иззад завеса за баня, покрита с вода? Няма безопасен отговор за това, нали.
Клер се обърна без да я е канил. Той тъкмо обличаше стара сива тениска.
- Всъщност не. – каза тя. – Както и да е. Защо се преобличаш?
Шейн се опита да изглежда невинен, което не му отиваше особено.
- Отегчих се?
- Шейн, никога не съм те виждала да си сменяш дрехите в средата на деня, никога. Нямаше те когато станах и тъкмо се върна. Какво стана? – Защото тя си мислеше най-лошото. Предполагаше, че най-лошото, на места, различни от Морганвил, би имало нещо общо с друго момиче. Тук си мислеше, че целият е бил покрит с кръв.
Мина му през ума да я излъже, видя го за момент върху лицето му. Но след това въздъхна, поклати глава и отвори вратата на гардероба. Извади един найлонов плик и й го подаде.
Вътре бяха маратонките му Nike, чифт стари сини дънки и блуза, която изглеждаше сякаш някога е била червена, преди стотина пранета.
И воняха. Клер се отдръпна със задавен звук.
- Какво е това?
- Нали знаеш как казах, че ще си намеря работа?
- Да? – откри, че държи една ръка върху устата и носа си и очите й се насълзяваха. – Какво общо има това?
- Намерих работа... на градското бунище. Греба боклук. Хей, знаеше ли, че там има чайки? Доста далеч от океана. Както и да е, имаше душове в съблекалнята, така че се изкъпах преди да тръгна, но забравих да взема дрехи за преобличане. – Завърза плика и го хвърли в гардероба. – Освен това реших да си търся по-добра работа.
- Добра идея. – Изглеждаше толкова ужасно раздразнен от идеята за ново търсене на работа, че Клер не можеше да спре кикота, който се надигаше в гърдите й.
- На мен ли се смееш?
- Малко, да.
Шейн се хвърли към нея. Тя изписка и побягна и замахна шеговито с бухалката към него. Той лесно я хвана в една ръка и я притисна към стената.
Оу.
- Как мириша? – попита, много тихо. Почувства как цялото й тяло потрепери в отговор.
- Добре. – Това не беше точната дума. Пое дълбок дъх. – Всъщност страхотно.
- Радвам се да го чуя. – Докосна устните й със своите, съвсем леко. – Да бъдем сигурни. Поеми един хубав, дълбок дъх.
Направи го.
- Може би леко се усещат стари пелени.
- Хей!
Целуна го. Определено нямаше вкус на стари пелени. Имаше вкус на канела и подправки, устните му бяха меки и топли под нейните и тя напълно забрави бухалката в ръката й, докато не падна с тежък тропот.
- А ти имаш вкус на доматена супа – промърмори Шейн. – Знаеш ли, дойдох вкъщи за обяд.
- Ами, вземи си.
- Може би по-късно.
Клер пое още един дълбок дъх – определено не миришеше като стари пелени – и го побутна назад. Изобщо не беше достатъчно силна за да го направи, ако той не искаше, но Шейн послушно отстъпи назад.
- Сега. – каза тя. – И сам ще си изпереш дрехите, смрадливко. Дори не си помисляй да ме молиш.
- Бих ли направил такова нещо? – доби онзи поглед като малко кученце.
Абсолютно би го направил.
И тя знаеше, докато слизаха надолу, че изобщо не възразяваше.
Трябва да е любов, помисли си и му подаде консерва доматена супа.