Разказът на Амели

Навън, нощта наистина беше настъпила и тъмнината беше възхитителна.
Амели стоеше, с една ръка придържайки тежките кадифени завеси, и наблюдаваше как светлините на улицата на града й светват една след друга. Блед кръг на безопасност, към който хората се придържаха, важна илюзия, без която нямаше да оцелеят за дълго. Тя беше научила много за съжителството с хората през последните няколко стотин години.
Повече, отколкото за собствения си вид, може би.
- Да? – Тя беше чула тихия шепот на движение зад себе си и знаеше, че някой от прислугата й се беше появил на прага. Те никога не говореха, освен ако не се обърнеше към тях. Една от ползите да имаш дългогодишни слуги: можеш да очакваш от тях да разбират от маниери. Не като децата днес, блестящи като светулки, но и отиващи си също толкова бързо. Без никакви обноски. Без никакъв усет за място и време.
- Оливър. – каза слугата. Това беше Валъри; тя разпознаваше гласовете на всички им, разбира се. – На портите е. Изисква да разговаряте.
Така ли. Колко интересно. Беше си мислила, че ще се промъкне в тъмнината и ще си ближе раните за година-две, докато не беше готов отново да играе игрите й с нея. Този път почти беше успял, благодарение на собственото й небрежие. Тя не можеше да си позволи отново да се случи.
- Покажи му пътя вътре. – каза тя. Това не беше най-безопасният начин, но тя беше открила, че вече се е уморила от безопасните начини. Изненадите идваха толкова рядко, нямаше и нови непознати.
Като изненадата от децата, живеещи в къщата й на улица Лот. Ангелското русо момче, със страстта и горчивината си, вплетени в материята на къщата и заклещени там. Или странното момиче със странния й грим и още по-странни дрехи. Или другото момче, силното, бързо и интелигентно, и опитващо се да не изглежда такова.
И най-младото, о, най-младото момиче с ум, остър като диамант. Пламенно, малко и куражливо, макар че нямаше да разбере доколко дълбоко са й заложени още много години.
Интересни, и четиримата, а това беше рядкост в дългата, дълга вечност на Амели. Беше била мила с тях, именно по тази причина. Можеше да си позволи да е мила, докогато не рискуваше нищо в замяна.
Оливър умишлено издаде звук, докато приближаваше кабинета й, жест на учтивост, който тя оцени. Амели се обърна от прозореца и седна в покрития с кадифе стол до него, намествайки полите си с лесна грациозност и отпусна ръце в скута си. Оливър изглеждаше по-малко изтормозен; беше се постарал да се изкъпе, да се преоблече и да се съвземе. Беше завързал сивата си къдреща се коса назад по стар стил, едва доловим знак към нея, че е готов да угажда на желанията й за момента, и беше перфектен в обноските си, докато й се покланяше и я чакаше да му направи жест да седне.
- Благодарен съм за възможността да говоря. – каза Оливър, докато се настаняваше в стола. Валъри се появи на вратата с поднос с две сребърни чаши; тя му кимна леко и той им поднесе напитките. Оливър пиеше без да отлепя очи от нея. Тя също глътна малко. – Мислех, че имаме споразумение, Амели. Относно книгата.
- Така е. – каза тя и отново отпи. Свежа, топла, червена кръв. Самият живот, солен и гъст в устата й. Отдавна се беше научила как да му се наслаждава чисто. – Съгласих се да не се намесвам в... търсенията ти. Но никога не съм се съгласявала да пропусна възможността самата аз за я взема, ако се появи такъв шанс. Както и стана.
- Бях измамен.
- Да. – каза меко тя и се усмихна. – Но не от мен, Оливър. Не от мен. И ако обмисляш да отнесеш дребнавото си отмъщение към децата, моля те, спомни си, че те са в моята къща, под моя знак на Защита. Не прави от това причина за оплакване.
Той кимна сковано, а очите му блестяха от ярост. Остави чашата си обратно на подноса на Валъри. Тя прокънтя на празно.
- Какво знаеш за момчето?
- Кое момче?
- Не Глас. Другото. Шейн Колинс.
Тя вдигна едната си ръка в миниатърен, изморен жест.
- Какво има да се знае? Той е едва дете.
- Изтриването на паметта й не беше напълно успешно.
Амели потърси в паметта си. А, да. Колинс. Имало беше инцидент, нещастен като всички подобни неща и тя беше изпратила служители да се справят с това, когато по-възрастният Колинс беше взел жена си и сина си и беше напуснал Морганвил.
- Трябва да е мъртва вече. – каза тя.
- Мъртва е. Но съпругът й не е. – Оливър се усмихна бавно и не й харесваше триумфът в изражението му. Изобщо. – Съобщиха ми, че той се е завърнал в града едва преди час и се е тръгнал право към къщата, където живее синът му. Твоята къща, Амели. Сега ти си подслонила потенциален убиец. – Тя не каза нищо, не направи нищо. След един дълъг момент, Оливър въздъхна. – Не можеш да се преструваш, че не е проблем.
- Не се преструвам. – каза тя. – Но ще видим как ще се развият нещата. Все пак, този град е убежище.
- А децата? – попита той. – Ще и дадеш ли Защитата си, дори и да тръгнат след вампирите?
Амели отпи последните капки от кръвта си и се усмихна.
- Може и да го направя. – каза тя.
- Тогава искаш война.
- Не, Оливър, искам правото да вземам собствените си решения в собствения си град. – Тя се изправи и Оливър я последва, чкато че беше закачен на същите конци. – Можеш да си вървиш.
Тя се върна при прозореца, прогонвайки го от мислите си. Дори и да му се искаше да спори, явно беше размислил – може би защото Валъри не беше единствения слуга на един шепот разстояние – и се оттегли от бойното поле без да се предаде.
Амели постави ръце върху топлото дърво на перваза и се загледа в бледото сияние на луната на хоризонта.
- О, деца. – въздъхна тя. – Какво да правя с вас?
Нямаше навика да рискува живота или позицията си. Особено не за обикновени хора, чиито животи святкаха и угасваха като светлините долу на улицата.
Ако Оливър беше прав, нямаше да има голям избор.