Малко разказчета от мен

Започвам с един, може на някои познат, но все пак като за начало. Ако нямат нищо против админите, нека коментарите бъдат тук.
Сянката

Винаги съм се чудила какво толкова намират в нея? Още когато беше момиче - някъде на 12-13 години, момчешките погледи я обграждаха с внимание. Харесваше й и правеше какво ли не, за да ги задържи.
Слънчевите лъчи едва стопляха земята през пролетта, когато тя обличаше късата пола и отиваше на училище. За нея, а и за повечето ученици, тази дума - "училище", отдавна бе загубила значението си. За тях това бе място, където показваха новите си дрехи , научаваха някоя друга пикантна история, или просто разнообразяваха сивото си ежедневие.
Тя не търпеше да бъде сама. Обожаваше комплиментите и дори още като дете намираше начин да си ги получи. Винаги търсеше да привлече нечие внимание. Като нейна съученичка не се впечатлявах от нейното поведение. За разлика от нея, бях тиха и спокойна в държанието си. Нямах място сред шумните училищни компании. Според мнението им, казано на ученически жаргон, бях невзрачна и задръстена. Това не ме впечатляваше особено - аз живеех в моя свят. Все пак, с времето, се опитах да изградя свой кръг от приятели, които имаха много по-различни занимания от онези на ученическата ми среда.
След като завърших училище се стараех да огранича контактите си с нея, въпреки че от скоро апартаментите ни бяха един до друг. Независимо от това, че пътищата ни бяха различни, когато се случеше да бъдем на едно и също място, тя и само тя бе най-яркото момиче. Не бяха рядко случаите, в които се озовавахме в една компания. Опитвах се да си затворя очите в моментите, в които всички погледи се отправяха към нея. Някак си успявах да прикривам факта, че се чувствах пренебрегната и наранена. Вътрешно в себе си вярвах, че ще дойде моментът, в който околните ще прогледнат и аз ще изляза от позицията си на втори план.
В повече, обаче, ми дойде фактът, че симпатичното момче от долния етаж, с което разменяхме книги, списания и бъбрехме с часове, вече не ме забелязва, когато тя е наоколо. Навсякъде, където се случеше да бъдем заедно, аз бях като бледа сянка, почти незабележима.
След известно време се запознах с едно момче от клуба, в който ходех. Беше музикант, свиреше там с групата си. Имаше красиви сини очи - плениха ме тези очи. Не беше нужно да разговаряме много, за да установя, че си допаднахме. Знаех, че между нас има някакво неудържимо привличане и вярвах, че не би могло да попречи на това. Не можех дори и да си помисля, че някога тя ще застане между нас. Не исках да повярвам, че е възможно да се загледа в друго момиче. Веднъж говорех с него по мобилния и я видях да стои зад мен на етажа.
- О, онзи симпатяга от клуба, а? Познавам го. Тази вечер ще се видим. Много мило момче, ще му пратя поздрави от теб!
В този момент в мен се надигнаха неудържима ярост, гняв и болка. Идеше ми да я ударя,, но не посмях. Обърнах се и се затичах разплакана по стълбите. Искаше ми се да не бях чула последните й думи. И аз имам право на своите красиви трепети. Не искам повече да бъда нечия сянка. Искам да вървя по своя път, под своето небе, искам своето щастие!
Тичах по стълбите и знаех, че този път няма да отстъпя.

Доста интересен разказ, надявам се да не е отражение на твои преживявания. Дала си интересен поглед на нещата, и е мн0го гадно че тя е откраднала гаджето на героинята. Щеше ми се да има някакво продължение, за да разберем какво става нататък.
Пишеш по интересен начин, и продължавай да споделяш творбите си с нас. ;]]

Ето още :

Има една легенда. С времето, все по-малко остават хората, които я знаят.
Някога, в едно балканско село, живеел младеж на име Добри. Хубав бил. Много моми се заглеждали по него, но така и на никоя не отвърнал. Някои казвали, че си имал изгора, защото са го виждали нощем да отива на чешмата, но с кого се срещал, никой не можел да разбере.
Замислен и самотен ходел Добри. Често го виждали сам в дърводелницата му. Мълчал и работел, работел и мълчал. Коя ли мома е била легнала на сърцето му?
- Изгора си има - подхвърляли закачливо ергените и подминавали работилницата .
Добри все не можел да забрави онова, което бил преживял.
Една вечер, решил да се разходи. Всички врати отдавна били залостени. Нещо напирало в гърдите на момъка. Искал да се полюбува на пълната луна. Тръгнал към края на селото. Край чешмата, където овчарите напивали водата на малките моми, там, край същата чешма, момъкът се стъписал!? Не можел да повярва на очите си! Девойки, от хубави по-хубави, разплитали косите си! Една от тях греела като звезда! Привидение или самата звезда-Вечерница била - не знаел Добри?! Завъртели се момите, хоро завили. Въртят се, а той не знае къде е. Оплела го Звезда-Вечерница с дългите си руси коси.
- Зефира е, момко! - прошепнала му една от момите - Най- личната е.
Чули се първи петли. Като в утринна мъгла изчезнали девойките. Останал сам момъкът. Осъмнал на чешмата. От тогава, всяка вечер излиза извън селото, но ни вода напива, ни китка взема - не поглежда други моми. Няма я Зефира...
Дошло отново пълнолуние. Тръпнел Добри. Какво ли можело да се случи? И като в красива приказка, хубавите девойки отново се появили. А сред тях, като звезда-Вечерница - Зефира танцува. Танцува, но все не може да го докосне. Заобиколили го девойките.
- Залог, момко, залог е нужен! Ако искаш Зефира, мисли! Любов даром не се дава.
Развъртяли се девойките, затанцували, увлекли Добри и изчезнали с песента на първите петли.
Прибрал се момъкът в селото. От тогава все огрижен го виждали неговите акрани. Майсторял нещо в работилницата, майсторял и мълчал.
И в това мълчание изплувал разказът на старите жени: "Имала Зефира своя изгора. Любила личен ерген. Хубостта и любовта им, стигане нямали. Но - тръгнал момъкът с една хайдушка дружина, тръгнал и повече никой никъде не го видял.
Изгоряла душата на Зефира. Обхождала хайдушките пътеки, докато не попаднала при самодивите. Това били девойки с обречена съдба. С песни омайни и танци - търсели ключа към своето щастие."
Увлечен в мислите си, Добри, не усетил как от тази обречена красота, ръцете му сами започнали да ваят подаръка. "Невиждан, нечуван - лъжица ще бъде" - повтарял си той и нареждал цвете до цвете по писаната й дръжка. "Не за гозба, за мяра да бъде - мяра нежност, мяра обич, любов, доброта, мяра гордост и преклонност! " Мислел си момъкът, а лъжицата ставала от хубава по-хубава. Нямал търпение кога ще дойде следващото пълнолуние...
Легендата се губи някъде между многото разкази. Тези, които я знаят, разказват, че красотата и мъдростта победили. С решителност, всеотдайност, труд и търпение любовта на Добри спечелила Зефира.
По-нататък, разказът за тяхното щастие изтънява между годините. Легендата мълчи.