Mea Culpa

Заглавие: Mea Culpa Вто Юли 20, 2010 4:15 pm

Mea Culpa

До V в. пр. Хр. в древногръцките митове и религиозни представи "даймон" е дума за "божество". След IV в. пр. Хр. с думата започват да се означават и по-низши божествени сили.
В различните култури демонът може да бъде дух или по-рядко материално същество със свръхестествени сили и способности. Съвременното понятие за демоните се ражда в западноевропейското късно средновековие във връзка с гоненията срещу обвинените във вещерство. Тази представа има корени в ранно-християнската традиция, която нарича демони „Нечистите духове” - Библията (Евангелие на Матей). Според апокрифната и народната юдео-християнски митологии демоните са ангели, изгонени от небето. През средновековието се е считало, че ако човек продаде душата си на дявола, може да подчинява демоните.

Заглавие: Re: Mea Culpa Вто Юли 20, 2010 4:15 pm

Глава 1

Погребенията винаги са толкова еднакви. Хората плачат, децата се лутат във своите главоблъсканици, а други просто стъпват от крак на крак, уморени да стоят прави и слушат проповеди. Но, ако се вгледате в картината ще откриете парадокса, в който живеят смъртните. Знаят, че животът им ще свърши един ден. Знаят, че смъртта е неизбежна, но винаги са толкова изненадани, когато настъпи момента за тях или за техен близък. Знанието, че не са вечни, че притежават само душата си, и че само нея могат да вземат със себе си ги смазва. Започват да задават въпроси, дърпат се, гневят се, но в основата на това е страхът.
Не ги виня и аз бях човек преди. Мисълта, че цял живот се пазиш от смъртта, макар и да знаеш, че няма как да я избегнеш си е обезсърчаваш фактор. И все пак, хората са склонни да избягват общата картина. Във Вселената всичко се повтаря, няма случайности. Всичко идва и си отива. Но хората, със своя егоизъм мислят, че са на върха на веригата.
Поне докато не срещнат нас, нечистите духове. Затворени в собствените си тела, ние сме наказани да събираме душите им, да ги наказваме и възнаграждаваме. Някои мислят, че сме зли и ни наричат „демони”, били сме гонени, отричани, но никога избягвани.
Не можеш да избягаш от нас, щом носиш белега. Можеш да опиташ, но ние сме навсякъде.

-Колко още остава?-попита някой зад мен.
Обърнах се. Мъж на около тридесет, с необичайно тъмни очи идваше към мен. Усмихнах се, веднага го познах, белегът ни свързва повече от сборът на годините на хората, дошли на погребението.
-Не знам, надявам се е към краят си.
-Напомни ми, защо го правим, моля те.
-Защото той така пожела, знаеш протокола, последното желание не може да се избегне.
Тъмноокият мъж до мен кимна. Много хора се питат дали смъртта има лице, как изглежда, какъв цвят са очите му. Истината е, че смъртта не може да има свое собствено тяло, може да взема „на заем” от някой за определено време, в зависимост колко запазено е. А, очите му…е, те са като на всеки демон, вземал души-тъмни.
-Добър екземпляр. Къде го намери?-попитах и се усмихнах, винаги беше толкова придирчив относно телата, че не знаех как въобще можеше да намери поне едно, което да е достатъчно добро.
-В моргата, беше свеж. Струва ми се е попрекалявал с алкохола.
-Дискомфорт?
-Временно. Винаги е толкова досадно, докато се напаснеш в него и трябва да го сменяш.
-Можеш да се оплачеш, ако мислиш, че това ще свърши работа.
-Не, щом ти си тук, моето присъствие не е задължително.
Последното му изказване ме завари неподготвена.
-Да не би да ми казваш, че ми имаш доверие?!-погледнах го с невярващ поглед.
Той се смръщи и ме погледна сериозно.
-Не си позволявай волности с мен.-каза и тръгна към изхода на гробището.-Очаквам да изпълниш последното желание на стареца веднага след като театъра свърши.
Представление, това беше за него човешката скръб. Забавляваше се, изпитваше удоволствие от работата си, което беше извратено дори за мен.

Заглавие: Re: Mea Culpa Вто Юли 20, 2010 4:16 pm

Вярва се, че има ангели, които закрилят места, народи или отделни хора. През Средновековието става разпространено схващането, че след тайнството на кръщението, човек получава ангел пазител (ангел хранител) до себе си, който бди над него през целия му земен път, стои зад дясното му рамо и говори с гласа на съвестта.

Глава 2

Винаги е забавно да гледаш как хората се лакомят за парите и влиянието на някой умрял богат старец. Всичко се променя коренно, маскарада от самото погребение пада и суетата взема надмощие.
Тъй като Маркъс, човекът, чието тяло днес заровиха, ме вписа като негов свидетел, за да мога изпълня последното му желание необезпокоявана, имах пропуск за първи ред от представлението по случай отварянето на завещанието му. Очертаваше се незабравимо гротескно шоу, а аз бях там, в епицентъра на събитията, както обичат да се изразяват журналистите.

Когато хората, посочени от него в завещанието, започнаха да пристигат си помислих, че Маркъс е живял така, както само един приятел на Хю Хефнър може-в безсмислено пилеене на пари.
В стаята имаше толкова силикон, че си мислех, че съм сред кукли от витрина на някой бутик.
-Чакаме ли още някой?-попитах адвоката.
-Само дъщерята.-отвърна и кимнах спокойно.
Имах цялото време на света и никакви неотложни ангажименти, можех да почакам.
Посегнах към чашата си с чай и тогава го усетих. Чуждо присъствие. Тук имаше някой, който не беше човек или поне не напълно. Енергията се изливаше в мен, карайки кожата ми да настръхне. Разтреперих се, енергията беше чиста, магнетична. Обърнах се и той беше там, пред вратата, впил поглед в мен. Очите му, кристално сини, намериха моите. Ангел, трябваше да го усетя още в началото.
Той тръгна към мен, което беше глупаво, защото на такива като него, му беше забранено да се доближават до нечисти като мен.
-Какво правиш тук?-попита ме остро.
-Какво мислиш, че правя? Изпълнявам последно желание.-отговорих му с възможно най-равния тон, който можех да си позволя.
-Тук си на моя територия. Напусни!-изсъска тихо, а очите му искряха от ярост.
-Жалко, но имам разрешение.-усмихнах се мрачно.
Той щеше да отвърне, ако едно високо, синеоко момиче не ни беше прекъснало.
-Деймън, може ли да дойдеш за минута?-попита го, той кимна и смирено тръгна след нея.
Затворих очи и се усмихнах. Усетих погледът му върху мен, но усетих и фамилиарния тон, с който момичето се обърна към него. Не можах да сдържа усмивката си. Системен нарушител, това не се вижда често, особено при ангелите с тяхната йерархия.
Освен, че ангелите не трябва да общуват с нечисти, не могат да си позволят и близки отношения с хора. Не говоря за секс, а за любов. Всъщност, не съм убедена, че ние, безсмъртните, можем да изпитваме истински дълбоки чувства. Аз поне никога не съм.

Заглавие: Re: Mea Culpa Вто Юли 20, 2010 7:23 pm

Глава 3

-Значи е минало без излагации?-попита Маркъс.
-Да, всички бяха предимно спокойни, даже прекалено спокойни.
Вече час говорехме за погребението и частта с отварянето на завещанието му. Не мислех, че когато беше помолил да бъда свидетел на всичко това, ще иска и да му разкажа всичко толкова подробно. Е, мислех поне да пропусна частта с ангела, не го засягаше, не засягаше никого, но мен.
-Не вярвам в чистите намерения на хората. Никога не съм.
-Нито пък аз, но пък моите намерения са чисти.
-Не се обиждай, скъпа, но ти не си точно човек.-каза Маркъс и се усмихна.
-Не се обиждам.-казах и се отпуснах назад върху канапето си.
Беше станало традиция душите, които съм отнела да идват в апартамента ми, за да ги заведа при Смъртта после. Някои от тях ме молеха да бъда с тях и в часа на Страшния съд, но не ми беше позволено да съм там, освен, ако не ме повикат лично.
Маркъс се приближи до прозореца. Помълча известно време, загледан в залеза и се обърна към мен.
-Моля те, кажи ми едно последно нещо. Как е Мариан?
Въпросът му ме обърка за секунда.
-Мариан е дъщеря ти, нали?
Той кимна. Оказа се, че не е толкова голям непукист, колкото му се иска да бъде.
-Не мога да тръгна, ако знам, че не е добре.
Усмихнах се. Аз също не бих оставила семейството си така, ако въобще ми беше даден избор или право на последно желание.
-Тя е добре, повярвай ми.
Маркъс видимо се поуспокои.
-Няма кой да се грижи за нея.
-Видя ми се доста голяма, Маркъс, мисля, че ще се справи и сама.
-И все пак е различно, когато има някой до теб. Някой, който те обича и закриля. Отново кимнах. Може да беше отдавна, но ясно си спомнях какво значи да бъдеш сред семейството си.
-Разбирам те добре, Маркъс. Колкото и да ти се струва налудничаво.
Той повдигна вежди. Щеше да полюбопитства, а не бях в настроение за това. Още повече, че звярът в мен беше гладен, можех да почувствам как белегът се разбужда. Паренето на дясното рамо беше леко сега, но ако не се нахранех, щеше да стане болезнено и грозно.
-Нека не ставаме сантиментални, Маркъс.-казах с възможно най-равния си тон и станах.-Време.
Пресегнах се и затворих очите му с ръка. В следващият миг обстановката около нас се промени, буквално.
Хората говорят легенди за река Стикс, но никой смъртен, слизал долу, не се е връщал. Мястото с лодката от легендите го няма на картата, то е митично като Ада и Рая. Смъртта приближи, взе ръката му и го качи на лодката. С едно кимане от негова страна знаех, че съм си свършила работата. Затворих очите си и се върнах в апартамента. Предстоеше неприятната част, а болката в рамото се усилваше. Сбърчих чело за миг и се опитах да му наложа временен контрол.
Мразех демона в мен, мразех се, че бях дамгосана така, но най-вече мразех този, който ми го причини. Когато ми казаха, в какво ме е превърнал се заклех щом го видя, да го нараня по същия начин, по който той мен. Разбира се, след дамгосването повече не го видях. Но имах много време и го чаках, повече от подготвена.
Демонската марка пак се обади болезнено. Трябваше да се нахраня, скоро.
Облякох якето си и тръгнах. Имах няколко места, в които ловувах. Другите като мен вече ме познаваха, за разлика от тях, аз не убивах хората, от които пиех. Даже държах да поддържам един и същ донор, на което ми желание другите първо се изсмяха, но не можаха да откажат, не и на някой с моя статут.
Местото или по-точно клубът, в който се хранехме винаги се променяше. Днес беше в стара сграда в китайският квартал на Ню Йорк.
-Хей, Джо.-поздравих единия охранител, щом стигнах. –Как я караш?
-А, Дария. Не сме те виждали от известно време.
-Работа, знаеш как е.-казах и се усмихнах.
Джо беше висок, едър, тъмнокос мъж, чийто нежни зелени очи изобщо не му приличаха. Бях го виждала в действие вече, честно казано, не бих искала човек като него да ми е бесен. Дори и със силите, които имах, ми изглеждаше страшен.
-На мен ли го казваш. С цялото това местене.-оплака се и се облегна на вратата.
-Каква е историята?-попитах посочвайки с кимане сградата.
-Била е хотел едно време. Сега май е пред събаряне.
-Не звучи добре.
Джо се усмихна.
-И аз така предположих, но знаеш, че вземат мерки.
Кимнах и се усмихнах. Познавах собственика, Дейвид беше стар познат. Човек, за чийто връзки не питаш, но на чийто услуги се надяваш.
-Той тук ли е?
-Както винаги. Знаеш, че не пропуска парти.
Усмихнах се. Изглежда Джо познаваше Дейвид добре.
-Е, ще влизам Джо, обади се някой път.-намигнах му и влязох.

Заглавие: Re: Mea Culpa Сря Юли 21, 2010 10:56 am

Глава 4

Червено. Защо всички искаха клубовете им да приличат на будоар на проститутка от средновековието?!
Велурени сепарета, тежки кадифени завеси, резбовани маси….изобщо, Дейвид не се хабеше излишно.
Сякаш прочел мислите ми, (което можеше и да е възможно, ако бях чистокръвен демон, какъвто очевидно не бях) Дейвид се появи пред мен. Висок, тъмнокос, със чисто черни очи, той беше демон, с който не трябваше да си играеш. Той се усмихна, и трябваше да си призная, че имаше чар в начина, по който го правеше. Лукавият му поглед се впи в мен.
-Червено! От всички цветове, реши да избереш точно този!-възкликнах, като тръгнах бавно към него.
Дейвид, който изглеждаше учуден от забележка ми повдигна вежди и попита:
-Не ти ли харесва, Дария?
Погледнах го скептично и се огледах още веднъж, колкото да забележа бароковите свещници, които допълваха кича.
-Сериозно ли не виждаш нищо нередно?-попитах го на свой ред.
Той само се усмихна и повдигна рамена.
Звярът се обади отново, контролът ми над него се изплъзваше. Хванах се за най-близката маса и напрегнах всичките си мускули да го обуздая.
-Добре ли си?-попита ме Дейвид.
Забавих се минута, колкото да си поема въздух и да се убедя, че съм добре и кимнах.
-Кажи ми, че човекът ми е готов.-казах малко рязко.
Той се стегна и кимна.
-Както винаги, чака те отзад.
-Добре.-отвърнах и кимнах, тръгвайки към задните стаи.
Дейвид тръгна след мен, страхувайки се да ме изпусне от поглед. На негово място бих постъпила по същия начин. Знаейки, на какво съм способна, той беше в правото си да защитава собствеността си.
-Другият път не чакай толкова дълго.-каза, когато стигнахме вратата, зад която ме чакаше човекът.
Спрях се и го погледнах.
-Закъснях само с ден, Дейвид.
Той се втрещи.
-Не знаех, че е станало толкова лошо.
Усмихнах се криво.
-Винаги е било така, Дейвид.
-Постарай се да си по-точна следващия път или го храни по-често.
-Веднъж месечно е достатъчно.-казах и натиснах бравата.-Препоръчвам ти да си смениш декоратора, средновековието не ми носи добри спомени.
-Повярвай, тогава никой не беше доволен.
Усмихнах се и понечих да вляза в стаята, но Дейвид ме спря.
-Какви планове имаш за тази вечер?
Да си призная, въпросът му ме хвана неподготвена.
-Какво имаш предвид, Дейвид?
Той разроши косата си и се усмихна.
-Какво ще кажеш да се позабавляваме след това?-каза и посочи вратата.
-„Забавление” за теб може да значи само две неща: секс и алкохол. Ако е първото, откажи се.
-Защо ме мислиш за толкова елементарен?!-възкликна, очевидно престорено.
Разсмях се.
-Ясно, било е първото.-казах и влязох в стаята,-Ще се видим после.-усмихнах се и затворих вратата.
Рамото ми ме болеше и белегът пареше. Под него марката се движеше неспокойно и настоятелно.
-Добър вечер.-каза нежен мъжки глас.
Обърнах се. Беше Пол тази вечер.
-А, Дария!-възкликна- Какъв късмет, че си ти! В другата стая вече убиха един.
-Отново?!-учудих се. Това не беше нещо необичайно, но не ставаше в клубове като този.
-Питам се какво Дейвид ще направи по въпроса.-каза Пол и седна на дивана пред малката масичка за кафе.
Червено, всичко беше червено, освен леглото, което беше покрито с черни сатенени завивки.
-Ще ти кажа какво ще направи,-казах, докато сядах до него.-нищо, защото го правите доброволно. Сега, ако обичаш, да преминем към съществената част, нямам време за губене.
Пол се стегна, кимна и съблече фланелката си.
Когато си видял много, както аз станах свидетел на всички важни събития през последните девет/десет века, цветовете и модата отиват на заден план. Но, да ме вземат дяволите, ако спра да обръщам внимание на здрави, мъжки тела. Това на Пол беше такова, личеше си, че е поработил.
-Свършил си добра работа.-казах докато вземах сребърната кама от масата.
Обикновено студеното сребро нямаше влияние върху мен, за сметка на това сребърния разтвор и светената вода оставяха грозни, незаличими белези. Имах един такъв на дясната си китка, да, беше трудно да си демон през средновековието.
-Старая се.-отвърна Пол.
Усетих как се стегна, страхът го превзе и накара сърцето му да забие по-бързо.
Погледнах го косо.
-Няма за какво да се притесняваш, Пол, но можеш да го направиш по-лесно, като овладееш пулса си.
Пол се смути. Ето, че имаше ефект. Пулсът му се забави и вече можех да си отдъхна.
-Ще боли само за секунда, знаеш.
Пол кимна и взех камата в дясната си ръка. С лявата обхванах врата му, като го наклоних надясно. Разрязах кожата над лявото му рамо, точно до сънната артерия и го захапах.
Щом кръвта напълни устата ми усетих как звярът взема надмощие за секунди, след това се успокои, но очите ми си останаха черни.
Кръвта беше толкова сладка! Полепваше по небцето ми и се стичаше надолу през вените и артериите ми.
Усетих как Пол се раздвижи под мен. Можех да усетя желанието му. Ендорфина, всичко опираше до него. Веднъж след като свършех с това, щях да се позабавлявам здраво.