Глава Първа
Будех се за пореден път този месец по средата на ноща без причина. Беше изминал цял месец от както разбрах за предателството на човека, чието име не искам да споменавам, защото остави дълбока следа в мен.
Исках да зaпочна направо с плана за отмъщение, но се появи Кларк Кинлей. Той беше истински вампир затворен в двадесет и четири годишно тяло. Бил нает от майка ми и баща ми, естествено не биологичния ми баща, да ме открие, защото те искали да говорят с мен.
Естесвтено той беше мъж, много мъдър мъж. Живял пре достатъчно за да разбере ценностите в живота. През този месец той се опитваше да ме убеди по всякакъв начин да говоря с родителите ми. Понякога водехме разгорещени дискусии как трябва да се науча да прощавам.
Говореше ми, че имам проблем с доверието. И да това си беше така.
Колкото и да се опитваше да ме накара да му повярвам накрая пак стигаше до извода, че съм невъзможна.
До сегане бях допускала някой толкова близко до себе си. Имам предвид не бях допускала толкова близко до мен вампир. Особено толкова стар. Все още не знаех нищо за него, само това, че работи като частен детектив от много време насам. Бил най – добрия и за това бил нает от родители ми да ме намерят. Те естесвено знаели, че той е вампир и за това го били наели.
С него времето се минаваше много бързо. Беше наясно в почти всичко случващо се в Лагера, също така знаеше за нашата мисия и убийството на Адам. Беше против „Ордена на кобрите”, също така ми разказа за друг орден наречен „Наблюдателите”.
В последния един месец не бях излизала от нас. Не бях ходила никъде, дори и на пазар не исках да ходя, бях толкова заета по цял ден да лежа и да обмислям следващия ход, но накрая не обмислях нищо. Отбивах се само до един бар от време на време.
Нищо не се получаваше. Исках план, който да е ефикасен и мъчителен, но нищо не ми хрумваше. Кларк много добре знаеше какво искам.
Той можеше да ми го предостави, но не искаше. Можеше да ми помогне, но аз не исках той да ми помогне. На него му се плащаше за да ме намери. Той ме откри, но нищо повече. Нито веднъж не ме накара да се върна при тях. Може би това беше неговия начин да покаже, че има уважение спрямо мен. Не можех да се оплача от това, че не ме караше. Лично аз не бях готова да се срещна със семейството си или още по малко да разговарям с тях.
Този път се събудих от поредния гаден кошмар. Не, че си спомнях нещо от него, но просто винаги се будех със страно усещане в корема и обляна в пот. Това беше един от поредните ми такива кошмари. Сякаш, че се задушавах и имаше нещо, нещо което нямаше да ме остави толкова лесно на мира.
Стаята беше тъмна, направо беше пропита от тъмнина, а единствената светлина, която влизаше в нея бяха отблясъците на колите минаващи по пето авеню. Шума не достигаше до тук, защото бях на двадесетия етаж на един от по ниските небостъргачи. Но тук имаше нещо, което ме стряскаше. Не бях оплашена, аз бях нещо много по страшно от всяко страшно нещо в тази сграда. Имаше нещо, което не можех да определя какво е в действителност. Имах чувството, че съм наблюдавана и докладвана, но нямаше как да стане, защото завесите бяха спуснати, а вратите бяха затворени. Пистолета беше под възглавницата ми, а кинжала ми беше напъхан между рамката на леглото и матрака, така че да мога да го издърпам във всеки един момент и да убия някой.
Не ми се беше случвало да ударя или да убия някой от както се завърнах тук. Трябваше да се върна в Калифорния и да видя Блеар, но щях да бъда прекалено близко до родителите ми. Кларк ми обеще да не им казва, че ме е намерил, не му вярвах особено много и това беше проблем, но той ме увери. Не, че това с честната дума имаше някакъв смисъл. Всичко беше толкова абсурдно.
За пореден път този месец се будех през ноща, ставах и се обличах отивайки в бара две преки по надолу. Бара, в който преобладаваха само вампири и полу вампири.
Тази нощ пак се запътих към бар „Нефилим” – това явно беше поредната шега към ангелите и хората. Нефилими определено не съществуваха, но също така вампирите и полу вампирите тук в този бар бяха сатанисти. Бяха вампири и полу вампири лишени от субективизъм и реална перспектива. Те проектираха собствените си реакции, отзиви и усещания върху невините хора направили огромната грешка да влязат в бара. Те изобщо не бяха настроени на вълната на вампирите, очакваха хората да се отнасят с тях със същото внимание, каквото биха обърнали на някой цар. Очакваха хората да проявят учтивост и уважение към тях, с което си мислеха, че могат да разполагат. Но понеже хората бяха твърде самозаблудени и си мислеха, че това е просто един обикновен бар не подозираха какво всъщност се крие зад големия бар. Какво всъщност става в скритите сапарета и защо аз ходя там. Хората в този бар никога не трябваше да губят представа за това, кои са в действителност, и каква заплаха можеха да бъдат за собственото си съществуване. Основната им грешка беше, че не подържаха по широка представа в умовете си за историческа и социална картина. Исторически бе фактът, че вампирите съществуваха и също така в този бар те бяха повече от безобидни пиявици. Много добре знаеха, че това, което правят не е от най – законните неща.
Ако трябваше някой да ги спре това бях аз. Аз щях да сложа големия край на цялата тази простотия. Тази вечер точно в три часа през ноща се бях отправила към бара, в който стотици бяха намерили смърта си в центъра на Манхатън, Ню Йорк. Бяха намерили смърта си заради забравата на тяхното същесвуване и тяхната голяма самозаблуда. Всичко беше един цирк създаден от „Ордена на Кобрата”.
Да се правя на човек некадърна и бавна беше най – скучното нещо, което бях правила. Тук имаше много по могъщи от мен и от цялата им сила натрупана на едно място понякога въздуха, който поемах не ми достигаше. Кларк беше твърде категоричен за ходенето ми този бар, но кой го слушаше. Той нямаше какво да направи по въпроса дали щях да отида или дали не. Той просто беше вампира, който се обеждаваше с всеки изминал ден, че не може да излезе на глава с мен. Понякога, когато го вбесявах усещах как енергията му се разпростира из апартамента ми, но аз просто я игнорирах. Обичах да си изграя с огъня и да го гледам как бавно изгасва.
Когато се настаних на бара забелязах нови лица в бара, но не нови в живота ми. На три места през мен на ъгъла на бара седеше Дарел. Пиеше своето чисто уиски и гледаше като хипнотизиран в плота на бара. Не го бях виждала от цял месец и определено не му се бях обадила аз да дойде на това място. Не исках да го засичам, но той ме беше подкрепил и аз не можех да бягам от всички. Бягах от Блеар, бягах от него. Опитвах се да избягам и от Кларк, но нещата не се получаваха така както аз исках.
- Както обикновено, нали? – попита бармана като ме дари с една усмивка, която би трябвало да подкосява краката на момичетата. Не ми се започваше разговор за това просто кимнах. Той ми наля пълна чаша с чист джин. Имах нужда от питие, а определено не се напивах лесно, което беше прекрасно. За пръв път се радвах, че бях полу вампир. Взех чашата с едната си ръка и се преместих до Дарел. Не можех да не го позная, дори и да беше три пъти по пиях. О, да той беше много пиян и си му личеше.
- Бих те питала какво правиш тук, но надали ще си в състояние да ми отговориш – говорех умерено и се опитвах да надговоря музиката, която се носеше като удърна вълна след ъдърна вълна. Главата му беше ударила вече бара. Беше толкова пиян и с основание. Пред него седяха две празни бутилки от най – силното уиски. Направо това си беше като гориво за самолети и редполагах, че утре главата му ще бучи като двигател на самолет, но да оставим настрана самолетното гориво и да се насоча към въпроса – какво правепе той тук?!
- Искаммм – опитваше се да каже нещо, но беше твърде пиян да каже каквото и да е. Повдигна се леко от бара и пак се срути върху него. Нямаше какво да направя повече – Искаммм...
- Какво искаш?! – попитах до ухото му.
- Абе дай ми го – изхленчи той, като някое малко дете. Определено беше мега пиян и трябваше да се изведе от това задушаващо място.
- Хайде идваш с мен – казах аз и се изправих плащайки и неговото пиене. Беше висок дори когато преметнах ръката му през рамото ми пак можех да се загубя в него, ако това беше подходящия израз. Трябваше да го изведа от скапания бар, ако не исках да свърши като храна за кучетата. Ако беше някой друг никога не бих го направила, но на Дарел имах някакво скапано доверие.
Не всичко беше толкова зле. Подпирах го докато ходехме по улицата и се опитвах да стигна до апартамента ми.
Когато влязох в жилищната сграда портиера ми отвори вратата и ме изгледа още по чудато и от предишните пъти, в които ме бе гледал странно. Явно ме мислеше за поредната развратница, която само си търси компания, но не беше така. Неговото мнение се беше родило от факта, че Кларк имаше навика да идва заедно с мен в апартамента ми.
Когато асансьора спря на двадесетия етаж знаех, че Кларк ме чака пред вратата. И после какво друго можеше да си мисли портиера?! Двама мъже за едно нощ. В рамките на два часа. Все пак минаваше пет часа през ноща и слънцето скоро щеше да се покаже над хоризонта.
- Какво търсиш тук?! – изроптах аз докато той отключи вратата. Внесох Дарел и го заведох в моята стая мятайки го на леглото.
- И аз бих те попитал същото – беше сериозен, а лицето му гледаше поучително Дарел. – Това ли е.. той. – гласа му беше умерен и някак преценяващ цялата ситуация. Той знаеше хората замесени с мен само по имена, но не и по лица.
- Не разбира се – възкликнах – Това е Дарел. Чувал си за него – усмихнах се. Той продължи да гледа цялата комична ситуация. Бях застанала над леглото и вдигах краката на Дарел един по един, за да ги кача на леглото – Можем да отидем в хола. – продложих аз и той тръгна без да се замисли.
- Предупредихте за бар „Нефилим” – скастри ме ядосано – Колко пъти да ти повтарям, че там не бива да ходиш.
- Ти какво? – повдигнах вежда – Да не би да си ми майка?! – гласа ми беше ироничен, а погледа ми пълен с надсмешка.
- Не, но съм пратен от нея – пак се почваше поредната пропевед, която изнасяше вече цял месец – Трябва да говориш с нея днес пак те търси и ми опяваше как не мога да те намеря.
- Свиквай с това друже – изсмях се аз и се настаних с кръстосани крака срещу него поставяйки ръцете си на облегалката на фотьойла.- Виж колко пъти да ти повтарям, че майка ми не заслужава да ме види?! Колко пъти да ти казвам, че ми писна да ме нараняват?- въздъхнах аз и погледнах на страни.
- Лин – каза нежно той – Все пак знаеш, че когато и да е решиш аз ще съм тук за да ти помогна както подобава и с каквото мога, но моляте спри да ходиш в онзи бар. Само неприятности ще си докараш – да той определено се вживяваше много в ролята на проповедник.
- Слънцето скоро ще изгрее – засмях се – Не мислиш ли, че е време да си ходиш в ковчега? – гласа ми беше дрезгав и съблазнителен. Станах и де приближих до него слагайки длан на по средата на гърдите му. Ако имаше сърце със сигурност щеше да бие.
- Понякога можеш да си голяма кучка – поклати глава и ме погледна обвинително. Аз се отдръпнах от него и започнах иронично.
- Знам, знам, но просто света е толкова...първичен – загледах се в нищото – А аз съм станала такава безкруполна кучка – погледнах го с онази болка, която се опитвах да скрия. – Но както и да е – смотолевих аз. – Би трябвало да си вървиш изморена съм.
- Ами сладки сънища тогава – рече той и се стрелна през вратата преди дори да мигна. Да беше бърз, дяволски бърз и от части беше прав. Хубавото беше, че поне не драматизираше. Аз наистина заспивах права и исках да си легна в леглото, в което Дарел след тежката му запивка се бе разположил като руския цар. Искаше ми се да не се държа като такава кучка, но то вече беше станало част от мен.
Живота ми беше станал една голяма ирония. Това беше самата истина и никой не можеше да я промени. Аз оглавявах главната роля за ирония на годината, и познайте какво – щях да спечеля първото място!
Моят профил 
Социални
Лични съобщения
Други
Заглавие: Непосилно Отмъщение 
Вто Юли 20, 2010 9:37 pm