Плаж

На слънце и море. Все пак е лято.

Стоях на брега и гледах блъскащите се вълни. Вечерта бе ясна и на небето грееше целият Млечен път. Някъде наблизо усещах чуждо присъствие. Затова се въздържах и не направих опит да влияя на водата. Въпреки че много ми се искаше да потренирам. Надявах се, че градът ще е малко по-забавен, но скуката ме бе обзела напълно.

Вълните се блъскаха в отпуснатото ми във водата тяло и ме носеха на някъде си. Дори не правех опит да поглеждам накъде, те си знаеха най-добре. Морето винаги ме бе успокоявало, въпреки че не бях особено добра плувкиня. усетих присъствието му и още от далеч знаех на кой съм попаднала - този път случайно, а не нагласено. Силата му бе като крайпътен знак, на който пишеше "Магьсоник - 1 км". Излязох на брега и закрачих в правилната посока, привлечена като кораб от пътеводна светлина.

Усетих как се доближава към мен. Чувах капките вода, стичащи се по кожата й. Вдъхват свежият аромат на вода и.. Ния. Най-после се очертаваше забавна вечер.
- Здравей, красавице. Не очаквах да те срещна тук. Струва ми се, че предпочиташ суетата на нощния клубен живот. Или просто държиш да получиш обещания урок.
Дори не се обърнах да я погледна, защото знаех, че е тя. Нямаше как да сбъркам нечие присъствие. След толкова години практика всеки детайл се запечатваше в съзнанието ми и оставаше там завинаги. А излъчването на Ния беше особено - силно, могъщо, но нетренирано. Като сурово парче дърво, което чака да бъде изваяно.

Застанах на неопредлено място от него, бе с обърнат в друга посока, но реших да игнорирам факта, че щях да говоря на гърба му. Седнах върху пясъка, в последния момент сещайки се за мокрите дрехи, върху които със сигурност щяха да полепнат хиляди досадни песъчинки, заради които най-вероятно щях да имам ядове.
Изпънах краката си напред и легнах назад за да имам по-добър изглед към звездите, върху които вече бях започнала да си чертая форми и пътища. Намерих една фея с вързана назад опашка преди да му отговоря.
- Е, и ти можеше да се окажеш баровец, чийто живот включва на деведесет и девет процента питиета и танци. - не се замислих над отговора си - Разбира се, че ще си поискам урока, как иначе. Включвай героя в себе си.

- Добре, малка магьоснице. Ще ти покажа няколко нещица.
Изведнъж в мен се пробуди едно отдавна позабравено чувство - бях нужен някому. Не само за да убивам демони и всякакви други същества от нашия свят. Някой смяташе уменията ми за полезни. Знаех, че един ден това, което Ния щеше да научи от мен, можеше да се обърне срещу мен самия, но не ме беше грижа. Сега исках да се позабавлявам.
- Добре, какво ще кажеш да започнем с това. - Притворих леко очи и се отпуснах. Дори не се наложи да се концентрирам. За мен бе детска игра. Започнах да си представям как от пясъка под нозете ни бавно се издига пясъчен замък все по-висок и по-висок. И как звездите се спускат към него и го огряват целия. Но за да накарам Ния да види илюзията, която създавах, се обърнах към нея и впих очи в нейните. Секунда по-късно удивлението в погледа й нарастваше с нарастването на замъка в моето съзнание.

Гледах в очите му и потъвах в един по-прелестен и прекрасен свят. Не се възхищавах само на магията му, а и на архитектурата на пясъчния замък който създаваше. Кули, с балкони и пясъчни рози в градината, почти можех да усетя топъл бриз и ухание на цветя, заедно с обещание за прекрасни нощи. Тъмни колони пред огромните порти, обрисувани с надписи на език, който не можех да разпозная. Блещукащи звезди като фенери държащи се във въздуха, огряващи сградата.
Стори ми се интересно, вълнуващо и забавно. И онази малка магическа част в съзнанието ми, която все още не бе уловена се чудеше дали може да наложи отпечатъка си върху сградата.
Развихрих въображението си, отприщвайки внезапното желание да творя.

Усетих натиска на магията й. Да, Ния имаше силата, сега й трябваха само съвършените умения. Реших да й позволя да се намеси в илюзията, като внимателно отворих една от вратите към мислите си. Обикновено не позволявах на никой да прониква в съзнанието ми. Просто не биваше знанията, които бях трупал хилядолетие, да бъдат видени от някой друг. Въпреки това сега се изложих на нейната магия, любопитен да видя докъде може да стигне.
- Е, магьоснице, да видим на какво си способна. Само не опитвай разни номера. НЕ насилвай късмета си и ще получиш всичко, което желаеш.
Осъзнах, че наистина съм готов да й дам всичко, което желае. Мм, нещата не вървяха на добре. Мисията ми не беше да хлътвам по тази магьосница.

Съсредоточих се върху замъка му и този път го видях по друг начин. Като макет, чието единствено желание е да се докосна до него. Кулите бяха прекалено затворени затова оставих да се срутят, заменяйки ги със огромни стаи в чупливи форми, с дълги стени и тавани отворени към звездите, върху които изтъках с пясък тънка полу-прозрачна покривка. Розите бяха заменени от слънчогледи и лилии, върху които вдъхновени от погледа ми към звездите, седяха пясъчни феи. Обвих жив плет върху колоните, които незнайно как се получи много нежен, въпреки грубостта на песъчинките. Преместих звездите в къщата, сътворявайки миниатюрен шарен под и някакви мебели, които можеха да минат за няколко неща едновременно. Оставих стълбове огън да стоят на мястото на фенерите. Запаметих изображението в ума си и отдръпнах погледа си.
- Как се справих?

Наистина я биваше. Избута настрани цялата ми илюзия и я замени със своята. Имах опасен съперник, който тепърва щеше да осъзнае какъв потенциал има.
- Как се справих? - усетих замъка да рухва, когато тя отмести погледа си.
- Доста добре, бих казал. Не очаквах, че ще се справиш с преградата. Но и не бях особено концентрирам. Знаеп ли, Ния, ти си доста добра. Досега срещала ли си някой по-силен от теб? Имам предвид, някой по-древен магьосник, някой като мен? Защото не е въпрос само да си доста добра, трябва да понаучиш някои неща. Сега ти позволих да навлезеш в съзнанието ми, но ако беше някой зъл... Тогава щеше да имаш сериозни проблеми. Искаш ли да опиташ да създадеш своя илюзия и да ми я покажеш?

- Или вие древните не се срещате често, или аз имам проблеми с радара си, защото никога не съм срещала никой много по-могъщ от мен.
Замислих се за секунда и добавих.
- Защо трябва да е илюзия?
Обвих ни в мъгла, така че ако някой случаен ни видеше нямаше да види и магиите, които създавах. Съсредоточих се върху морето и мулекулите както правех винаги - точно като песъчинките по-рано. Бях използвала този номер само веднъж, когато бях едва на дванадесет и то по погрешка, затова ми отне време да си спомня точно какво направих. Използвах идеята му за замъци и сътворих още един - само че морски. Триножници пред отворената широко порта - трябваше да спазваме идеята за морето все пак - създадени от вода рибки, въртящи се около кулите, които бяха наполовина разрошени, нещо което постигнах с помощта на морската пяна. Водни кончета и водорасли - заради изобилието на водорасли реших да използвам истински.
- Може би нещо като това?

Защо реши да играе точно с водата. Сега беше изцяло на моя територия. Реших да й дам малък урок - трябваше да се научи да избягва местата, в които другите магьосници се чувстваха на своя територия. Усмихнах се и почувствах древния блясък в очите си, който обикновено означаваше само едно - част от миналото ми аз ме поглъщаше.
Бавно завъртях глава по посока на океана. Мъглата беше удобна за спектакъла ми, затова я оставих. Все пак нямаше нужда да привличаме ненужно внимание. А и наблизо живееха обикновени хора. Присвих очи и отново се усмихнах. След секунда видях първата по-висока от досегашните вълни. Почувстах наслада, виждайки собствените си умения в действие. Хилядолетие на земята и егото ми бе станало неизмеримо. Е, не съм казвал, че имам само добри страни. Просто се старая лошите да са подтиснати.
- Чудно ми е как ще се справиш с това? - Ния не усети кога водата бавно се плъзна към краката ни и започна да ни дърпа навътре. ВЪлните ставах по-високи и океана по-бурен. Концеднтрирах се върху водата, защото исках да я контролирам напълно. Не желаех да изплаша съвсем ученичката си, затова наложих бавно темпо, с което вълните да се разбиват в краката ни. Но оставих силното течение да ни влече.

Знаех, че нямам шанс да се справя с неговата магия, затова реших да се съсредоточа в нещо, с което да я избегна. Вълните вече се блъскаха във гърдите ми. Беше изключително добър и се чувствах странно добре, че не ме щади особено много. Определено не исках някой да ме глези и да си мисли, че няколко вълни ще ме убият. Е, можех да се удавя, но това бе друг въпрос.
Съсредоточих се не във отдръпването на водата от тялото ми, а във въздуха, който се надпреварваше да навлезе във вълните. Един хубав мехур, със сравнително малко вода в него щеше да ми свръши чудесна работа, а и не ми бяха особено трудни за поддръжка веднъж щом ги създам. Оставих го да се обвие около мен, а не да придобие кръгла форма, която повечето биха си представили.
Отпуснах се назад и се върнах в по-ранното си положение - наблюдавах звездите докато вълните ме блъскаха наляво-надясно. Важното бе, че дишам.
- Добър опит.

Изненада ме. Не очаквах, че може да създаде толкова плътна преграда. Но нямаше как да избяга от следващата ми магия. Вихрушката от водни пръски постепенно се успокои, вълните спряха да се блъскат в нас и водната повърхност стана почти гладка.
- Мисля, че сега е по-добре. Нали? - погледнах я как се носи по водата и й се усмихнах. И тогава онова черно зрънце в мен започна да нараства. Усетих как цялото ми същество се изпълва с мощта на черната магия. Въртопът от вода бързо се завихри и ни завъртя с бясна скорост. Нямаше да пострадаме - все пак знаех как да се предпазя. Но изражението на Ния беше безценно - ужасът в очите й, докато водата ни поглъщаше към дълбините на океана, бе огромен. Аз я хванах здраво за ръката, за да не може да се отскубне. Наслаждавах се на триумфа си. И в този момент се почувствах ужасно. Въпреки че пазех и двама ни от удавяне и просто исках да я стресна, се почувствах като пълен задник заради действията си. Не биваше да позволяван на тъмната ми страна да надделява. Никога. Стиснах здраво ръката й, напрегнах силите си и с помощта на лесна магия бавно отдръпнах водата от нас и я върнах в нормалното й състояние. Ния ме гледаше уплашено.
- Съжалвам. - Задник. Ето това съм аз - древен, зловещ задник. Винаги се забавлявах с по-слабите от мен. Пълен идиот. Хилядолетия наред повтарях едни и същи грешки. - Не исках да те плаша. Просто исках да ти покажа, че винаги трябва да избягваш териториите, в които противниците ти са в стихията си.

Ужаса в мен бавно започна да се заменя от облекчение. Сигурно съм го наблюдавала като осъден на заточение човек защото той ми се извини. Е, голям шок си беше да бъда завлечена, като се има предвид, че винаги съм се страхувала от това.
Мълчах за минута две, тялото ми се бе вцепенило от двете вихрушки - материалната и тази в ума ми.
- Определено трябва да го правя - отговорих сковано и след това се засмях. Никога не бих предположила, че след случка в която мисля, че съм на косъм от смъртта след това ще се чувтсвам щастлива.
Изтласках топка огън към него за да го разсея, разбира се той знаеше, че ще се разтопи щом стигне до кожата му, но пък действието след огъня бе безценно. Пличнах силно вода към него, но не с магия, а с ръцете си. Наблюдавах как се надига към него и след това ... право в лицето.

Ния се смееше. Точно като малко дете, осъзнало колко е щастливо, че все още е цялото, въпреки че коленете му са ожулени и кървят, а колелото е изхвърчало настрани и е със спукана гума и изкривено кормило. Смая ме за пореден път.
- Пълна си с изненади. И се радвам, че успя да научиш нещо полезно, - говорех през пръските вода, защото тя продължаваше да ме плиска енергично. Бавно направих крачка към нея и се наведох внимателно Към лицето й. Усещах дъха й и с цялото си тяло копнеех да я целуна. Ръцете ми се плъзнаха по нейните и тъкмо когато я прридърпах към себе си, впил поглед в изумрудените й очи, ги чух. Кожата ми настръхна и веднага я пуснах. Воят им се извиваше на не повече от миля. Хванах я здраво за ръката и я задърпах към брега.
- Бягай. Бягай бързо. Нямаме време. - Чувствах се малко изморен след упражненията с Ния, и не ми се искаше да влизам в съприкосновение в върколаците точно сега. А и както съдех по виенето, бяха много и приближаваха бързо. - Трябва да се махнем оттук. Сигурно са усетили концентрацията на енергия и са ни надушили.
Излязохме на брега и аз обърнах Ния към себе си.
- Върви си и не се обръщай. Ще се опитам да ги отклоня от нас. Но не се обръщай. Трябва да залича миризмата ни. А сега бягай, защото всеки момент ще са тук. - Бързо я целунах по бузата.

Чух вой и настръхнах, реакция която бе силен рефлекс, който не можех да възпра. Е, сега щях да накарам този магьосник да ме мисли за луда. Отдалечих се само на няколко крачки от него, колкото да не ме вдигне. Да бягам? Че той да не ме мисли за супер-човека, който може да надбяга върколак. Как ли пък не! Ако неговите крака бяха достатъчно развити, то моите - не.
Пльоснах се на пясъка, с досада присъща не на човек, който ще бъде връхлетян от върколаци, а на човек седнал да пие проклетия си изтинал чай. Завъртях очи и се съсредоточих. Огън. Е, не можеше да се нарече моя стихия, но бе нещото, което тренирах през всичките тези години, докато не постигнах почти пълно съвършенство.
Обви се около мен, за всеки случай и около него и странно, но се сетих за онези парещи хот доци, които ми изгориха езика преди две седмици. Корема ми изкъркори. Нажежих огъня докато не достигна температура на извираща лава. Изпробвано и доказано - върколаците не могат да минат през него.
Обърнах се за да видя дали той е все още някъде наоколо.

- Ей, какво правиш? Казах ти да вървиш! - Усещах как огненото покривало ме обгръща целия. Ния беше пуснала магията си в действие. Но защо не бягаше? Мислех си, че всички се страхуват от върколаци. Аз се дразнех от присъствието им и ги избягвах винаги, когато имах възможност. - Защо не тръгваш, по дяволите? Или държиш да бъдеш разкъсана на парчета и заличена от света? Не ти ли е мил поне малко живота? - Гледах я, седнала на пясъка като упорито хлапе, но впрегнала цялата си сила в огнената стихия. И тогава ми просветна - тя знаеше, че огъня може да задържи върколаците настрани. Но колко дълго?

- Шшшт! - изшътках, но не знаех защо държа да има тишина - Ще си опърлят мозъците преди да ни достигнат. - направих пазуза и се усмихнах - Може пък да познавам някои от тях. - свих рамене и насочих вниманието си към преиждащия алфа мъжки и щом го разпознах усмивката ми цъфна до ушите. Свалих преградите си и станах. Да, той определено ще ме помисли за луда, но пък старите познати не се пренебрегват.
- Да не си посмял да ме оближеш! - обърнах се към върколака, който бягаше в тръс със изплезен език - И ако отхапеш от приятеля ми ееей там - посочих с палец Махат - пак ще чакаш двайсе години за да имаш два зъба!

Върколаците ни оградиха, преди да успеем да се измъкнем. И точно когато алфата започна да се приближава, Ния най-неочаквано се усмихна и заговори.
- Да не си посмял да ме оближеш!
Какво по дяволите?!? Тя ги познаваше! Но как? Магьосниците не се разбираха добре с върколаците. Магьосниците не се разбираха добре с никое свръхестествено същество. Време бе да се омитам. А Ния можеше да остане с косматите си приятели.
- Е, Ния, виждам, че срещна стари приятели... - в очите ми гореше гняв, объркване и малко тъга заради милото й държание към огромния вълк. - Мисля, че съм излишен. Ще се видим скоро. - Отправих един последен поглед към Ния, после към глутницата върколаци и бавно закрачих към крайбрежната улица.

Видях объркването в очите му и начина по който тръгна, затова набързо го настигнах, прегърнах го и прошепнах.
- Част от мен си остава шифтър. Ще се радвам да се видим пак.
Усмихнах му се, не го изчаках да каже каквото и да е било и се върнах обратно на плажа. Поздравих и се сбогувах с косматия ми приятел и влязох отново във водата. Легнах по гръб, зарадвана че морето вече е тихо. Вдигнах пръст и очертах с огън фигура, която виждах образувана от звездите. Пак към старото занимание. Взрях се в небосвода. Това не е ли мишка?