Гробище

Зловещо, мрачно, самотно. Мястото, на което нито една от тайните ви няма да оживее.

Вървях към градското гробище и миризмата на разложени тела започна да дразни носа ми. Шибаните нещастници, които бяха заровени в земята сигурно са се обръщали в гроба, когато проклетите червей са се хранили от тях. Добре, че аз нямах грам шанс да ги последвам. Усмихнах се при тази мисъл.
Причината заради, която бях дошъл до гробището беше, че трябваше спешно да взема от доставчика си специалната кръв, с която се хранех. Тоя идиот винаги избираше да се срещнем на място, където има хиляди мъртъвци. Сигурно му доставяше скапано, перверзно удоволствие. Щом ми носеше храна нямаше защо да се интересувам защо прави такива избори. Но не можех да не отбележа факта, че просто ме дразнеше до побъркване. Някой път щеше да си го изпроси.
Продължавах да си мърморя, когато усетих познато ухание да се носи из въздуха.

Отиваш в гробището за да може със сигурност да останеш сам. И тъкмо когато си решил, че си останал сам се появява духчето Каспър. В случая вампир, но това нямаше особено значение. Щом го усетих реших, че може все пак да се възползвам от създалите се обстоятелства и се обърнах за да кажа "Здравей". В носа ме удари мириса на прясно разлагащ се труп и стиснах очи, опитвайки се да го блокирам. Отворих очи, но за мен нямаше огромна разлика, тъй като въпреки засиленото зрение все пак виждах съвсем малко в непрогледната тъмнина на гробището.
Усмихнах се когато Марк премина по успоредната на моята пътека, намираща се на разтояние пет-шест гроба от мен.
Изсвирих тихо вместо да извикам, някак привикнала към създалата се тишина, не искайки да разваля обстановката ... или просто по навик. Нямаше значение, тъй като той се обърна.

"Точно тук и сега ли трябваше да я срещна?", запитах се. Не бях в най-добрата си форма. Бях гладен и страшно сприхав. Направо на никого не би му се искало да е до мен точно сега. Искаше ми се да намеря някоя топла вена и да пия, докато не се почувствам заситен, но нямаше как да стане.
Подтиснах порива си и тръгнах към Ния. Тя ме гледаше, а аз избягвах погледа й. Оглеждах се за доставчика си.

Игнорирайки отвратителното му настроение, което направо струеше от него се усмихнах докато се приближаваше към мен. Изглеждаше разсеян от нещо и малко замислен, но все още продължаваше да изглежда толкова добре колкото го помнех.
Без много да му мисля преминах с нормални крачки разтоянието, което ни делече и внезапно усетила нужда от близост се повдигнах на пръсти и обвих ръце около врата му, притискайки тялото си до неговото. Целунах го разсеяно по врата и го стиснах малко по-силно отколкото трябва. Дори не знаех защо се чувствам толкова радостна, че го виждам.

"Господи! Какво прави тя, по дяволите?" Беше толкова близо до мен, че можех да чуя хиляди пъти по-силно как кръвта преминава по вените й. Звукът бе музика за ушите ми. Преди да се спра, облизах устни и кучешките ми зъби се удължиха. Тъкмо, когато щях да ги забия във врата на Ния, се случиха няколко неща. Тя се отдръпна от мен, усетила, че нещо не ми е наред, аз изръмжах и строших близката надгробна плоча. Щях да тръгна към нея, ако не бях усетил мириса на доставчика ми. Алкохол, цигари и вонящи чорапи.
Обърнах се и разярено се изстрелях към посоката, откъдето идваше вонята му.

Е... това им е недостатъка на гладните вампири. Въздъхнах. Беше ми се случвало и преди, така че не се притесних много. Поне този път не се стигна до белези върху тялото ми, бяха отвратителни и боляха когато се отдръпнеш рязко. Чух разпльокване, най-вероятно от кръв и приглушен писък.
- Срамота за хубавата плоча! - провикнах се така че да ме чуе след което се заех с премахването на бялото по дрехите ми и събирането на парченцата бетон на едно място. Щеше да стане беля ако няко се порежеше, никой не искаше това.
- Гълтай бавно, че да не се задавиш! - извиках втори път, изпитвайки леко угризение задето му се нахвърлих така.

Откъснах края на банката с кръв и започнах да пия на големи глътки, докато гледах проклетия доставчик как си удря юмруци в лицето. Глупак! Всеки знаеше, че с мен шега не бива. Мухльото закъсня с цели 15 минути и очакваше да го пощадя. Няма начин да стане така. Да не съм Майка Тереза? Щях да го сменя с друг или по-добре следващия път да отида на лов. Не ми пука за измислените правила на Съвета. По дяволите! Исках да се нахраня като нормален вампир, а не да пия от банка.
Избърсах устата си след като кръвта свърши. Чувствах се страхотно.
Отидох до доставчика ми и го огледах, докато продължаваше да си нанася удари в лицето. Носът му вече беше счупен и кървеше обилно. Устните ми бяха нацепени, а очите започнаха да посиняват.
- Остави ме... - каза едвам.
- Ами, ако не искам?
Ния се прокашля зад гърба ми.

Прокашлях се за да привлека вниманието му
- Моля, моля. Терор и бой не ми влизат в програмата.
Сложих ръка на рамото му и той се обърна към мен. Лицето му бе спокойно, а ръцете му бяха покрити облино с кръв. Намръщих се и използвайки половината си енергия почистих кочината и кимнах към ужасения човечец.
- Е може да си позволиш още един, че да спре да квичи.
Марк не чакаше втора покана и го удари леко по главата сякаш бе детска играчка. Дано не бе предизвикъл вътрешен кръвоизлив, тогава щяхме да имаме нужда от болница.
- Хайде мистър големи зъби, да се махаме от тук.
Чак сега усетих паниката, която обикновено се надигаше в тялото ми веднага щом зърнех кръв.

Ния ме командореше със замах, а аз я слушах като добро кученце. Ама, че смешна ситуация. И без това по-рано я бях уплашил, сега поне можех да я послушам.
Чух как доставчика ми с мъка се опитва да избяга от мен и нямаше как да не остана доволен. Този повече нямаше да се доближи до мен. Сигурно даже щеше да напусне Морганвил.
Таман щяхме да тръгнем, когато Ния залитна и аз улових преди да е паднала на един гроб. Лицето й бе изключително бледо.

Тялото ми явно бе решило да заживее свой собствен живот, някъде далеч над контрола на мозъка ми. Усетих бучене между ушите си, по гърба ми изби студена пот, а очите ми се замъглига. След това земята странно се наклони на една страна и разбрах, че щях да падна в гроба едва когато Марк обви ръцете си около мен за опора. Това се казва ирония: отиваш в гробище, попадаш на гладен вамир, след което паднаш в гроба, но същия вампир те спасява. Отпуснах се в ръцете му, изчаквайки съзнанието и тялото ми отново да направят връзка, чувствах се слаба заради мириса на кръв, трупове и мърша, а и използването на магия когато не си в добро състояние определено не е препоръчително.
- Мерси - промърморих, опитвайки да стъпя на краката си и да се задържа, леко притеснена че все още помни желанието си за кръв. Разбира се, точно като по поръчка в този момент ръцете ми се вдигахнаха от само себе си и се захванаха за него, позволявайки на съществуването ми да зависи от добрите му намерения.

Тя не изглеждаше добре. Явно й прилошаваше при вида на кръв. Каква ирония на съдбата. Тази вечер Ния нямаше никакъв късмет. Първо се бе натъкнала на мен, изгладнял и побеснял. После пък бе наблюдавала как доставчика ми се пребива и най-накрая изобилието от кръв, което би накарало нормален човек да закрещи и да припадне.
За момент Ния се поколеба дали да не откаже предложената опора от мен, но след миг се отпусна в ръцете ми. Господи! Ухаеше прелестно. На нещо изкушаващо, което разсейваше мириса на разлагащите се трупове около нас. Нямаше как да се спра да не си представя как целувам устните, а после се спускам надолу и все по-надолу.
Прогоних тези мисли от главата си и я вдигнах на ръце. Щях да я отведа у дома, за да си почине.