Лунапарк

Блъсках боксовата круша с голи юмруци. Снощи бях срещнал две прекрасни дами, но не ми излезе късмета с тях. Не бяха чак толкова лесни и това ми харесваше. Малко предизвикателство на никого не е излишно. Щеше да бъде изключително забавно да си поиграя с някоя от тях, но можеше и с двете едновременно. Нямах претенции. Все пак Алексис беше страшно секси, но пък Ния приличаше на сладък бонбон, който бих искал да смуча до забрава.
Телефонът на масата завибрира и ме откъсна от порочните ми мисли. Взех го и зачетох съобщението.

Среща в Лунапарка след половин час.

Ния

Усмихнах се. Интересните неща явно скоро предстояха.

Не бях се отбивала в лунапарка от години, а като казвам години наистина са доста. Нещо ми стана изведнъж, почувствах нужда да се позабавлявам и да се държа като човека, който бях преди повече от двеста и двайсет години. Безгрижна, отстояваща исканията си, колкото и безумни да бяха. Сегашния ми живот не бе като тогава. Вместо дървета, по които да се катеря и плодове, които да ям и чийто сок да изцеждам, висях по баровете в търсене на нещо, което да захване интереса ми за няколко часа или питиета, които да се преборят с този ужасен мой метаболизъм, който не ми позволяваше да се напия лестно. Тези мисли се въртяха в главата ми вече от половин час, още шом написах смс-а си. Той все още не бе тук, но някои от молекулите върху които се бях съсредоточила подскочиха от една далечна енергийна вълна, което ме наведе на мисълта, че скоро ще пристигне.

Бях на входа на лунапарка и детската глъчка влетя в главата ми като камбанен звън. Шумът беше твърде силен за моя слух и това мигновено ме накара да се смръщя. Ако някой ме погледнеше щеше да си помисли, че се каня да убия някого. За толкова много години живот винаги бях избягвал силния шум. Мразех го. Изглежда днес щеше да се наложи да го изтърпя.
След миг видях Ния, която подхвърляше телефона си от ръка в ръка и гледаше в пространството. Изглеждаше много сладко.
Тръгнах към нея и в същия момент тя се обърна.

Погледа ми се насочи към него. Усмихнах се неволно на физиономията му. Намръщен като малко момче, отвращаващо се от целувките на мама и тате пред входната врата преди баща му да го заведе на училище. Виждах как звуковите вълни достигат до ушите му и при всяко по силно трепване бръчиците между очите му, които бяха предизвикани от силното намръщване, се задълбочаваха още повече. Едно бързо трикче би оправило значително настроението му, или поне на мен така ми се струваше в този момент. Колкото повече се приближаваше толкова по-силна стена от вакуум създавах около него, докато звуците които чуваха намалаха до моите децибели щом застана до мен.
- Здравей - поздравих.

Докато се приближавах към Ния, звуците от Лунапарка започнаха да намаляват значително. Скоро бяха напълно нормални звукови вълни, който не ме дразнеха чак толкова.
Въздъхнах облекчено.
- Здравей - поздрави ме тя.
- Здрасти и благодаря. - Бях много благодарен за отстраняването на ужасния шум.
- Ммм, няма защо. - Ния се усмихна и прибра телефона си в джоба. Подскочи на един крак и ме накара да се засмея. Приличаше на децата, които тичаха напред-назад из Лунапарка.
- Къде искаш да отидем? - попитах, докато тя се оглеждаше в атракциите наоколо.
- Амиии...

Изглеждаше невероятно, а и имаше смях, който сякаш подкандва усмивката ти да се настани върху лицето ти и да разцъфне идиотски. Огледах се наоколо, чудейки се за пореден път какво ме бе довело до тук.
- Къде искаш да отидем? - попита ме.
- Амиии...
Честно казано и аз не знаех какво точно искам. Погледнах с копнеж блъскащите колички и действайки напълно импулсивно го хванах за ръката и задърпах натам. Той очевидно нямаше нищо против защото ме последва послушно докато се въртях около захарния памук, който изневиделица бе попаднал в полезрението ми. Нямаше начин да отида в лунапарка и да не си взема захарен памук, особено когато ухаеше толкова сладко. Облизах се, почти усетила го вече по устните си и се насочих натам с нетърпение, вече напълно забравила вампира до себе си. Застнах пред павилиончето, усмихнах се дяволите, както когато правех магии за да се уча, стиснах палци за късмет и насочих вниманието си към сладката захар, която се увиваше около пръчката. Спомних си точното влияние и с удоволствие започнах да наблюдавам как процеса на приготвяне изведнъж започна да става по-бързо, доволна като котка получила купичка сметана за награда.

Наблюдавах я как гледа щанда за захарен памук. На лицето й играеше дяволите усмивка, а очите й блестяха. Люлееше се на пети, докато чакаше. Боже! Не бях виждал толкова вдетинен човек от близо 300 години, даже и повече. Изглеждаше толкова безгрижна. Харесваше ми, че знаеше как да се забавлява и да разсмива другите с детинските си движения.
Когато взе пръчката със захарен памук се върна при мен. Отново ме хвана за ръката и ме задърпа към блъскащите се колички. Без да забелязва с едната си ръка взех малко от лакомството и го пъхнах в устата си. Ммм, беше много вкусно.
- Хей! Никой ли не ти е казвал, че не бива да взимаш нещо без да си имал покана? - престори се на обидена.
- Не. - посегнах отново към памука, но тя ме плесна през ръката, заливайки се от смях.

Спрях се на едно място за да не се не блъсна някой докато ме разсейва или случайно да направя нещо с памука си. Беше важен за мен в този момент. Закачливо дръпнах захарния памук, след това намачках с пръсти меката захаросана вата и я насочих към устата му, с изражение на майка, която позволява на детето си твърде много, но въпреки това й доставя удоволствие да го прави. Той го изяде послушно. Загледах се в него, с разрошена коса, смеещи се очи и захар в края на усните му изглеждаше изключително сладък. Връщането назад в детството ми възвърна старите ми навици и без да се замисля избърсах с пръст полепналото лакомство, осмуквайки го от пръста си както правех някога с малкото си братче, чиято кака бях станала по съдба, а не по кръв. Мисълта за смърта му не развали настроението ми, тъй като видях как изживява щастливо живота си. Обърнах се и взех два билета, подготвяйки се да го смажа с моята количка неговата.

За секунда се почувствах като тийнейджър, на който му е твърде нервно на първата среща с момичето, за което е копнял толкова много време. Гледах как облизва сладкото от пръста си и ми се прииска да вкуся устните й точно сега. Но тя бързо се отправи към щанда, от където можеха да се вземат билети за блъскащите се колички и останах само с желанието си.
След малко изтича покрай мен и извика:
- Пу за мен червената! Гледай сега как ще те смачкам! - изплези ми се, а после се засмя гръмко.
- О, така ли? Не се надявай! Аз ще изляза победител! - втурнах се след нея.

Бяхме само двамата, но така само щях да му покажа колко добра съм на блъскащите колички. Още първия път когато се качих правех маневри, които приятелите ми не очакваха и напълно разбунтувах стомасите им с непрестанното "дум" и трясък след това. Качих се на червената кола, сивайки се в нея, правейки магия за скорост и на двете коли за да ни е по-забавно. Това бе малка магия, затова не изискваше кой знае част от концентрацията ми и можех да се отпусна свободно. Усетих как педала под крака ми кара колата да работи и рязко извъртях кормилото на една страна, усещайки как колата се подхлъзва по инерция и натиснах спирачката в последния момент за да се закова, така че той да отнесе удар в мен докато си кара разсеяно напред. Едно на нула за мен.
Изчаках времето да свърши, гледайки тъжно заради равния резултат, след това станах, стигнах до него и прошепнах.
- Равенство в моя ползва.
Лепнах една звучна целувка по устните му и се засмях.
Засмуках долната му устна, захапах го закачливо и му прошепнах.
- Пак ще се видим днес.
След това си тръгнах.