Кръв - книга първа

* * *
7 май 2009, 17:36, 2 дни до пълнолуние

Дара набра номера на Фил и остави съобщение, когато се включи гласовата му поща.
– Здрасти, Фил. Извинявай, че звъня чак сега, но изникна нещо. Довечера няма да идвам на работа. Ще ти обясня по-късно. Чао.
Всъщност нямаше никаква представа как точно щеше да му обясни това, но сега нямаше време да мисли. Пътят до пристанището отнемаше поне час и половина, особено надвечер, когато имаше задръствания. Дара погледна към часовника, имаше на разположение само час.
Докато изпреварваше всяка изпречила се кола на пътя й, с изненада си спомни колко отдавна не беше сядала зад волана. Баща й беше подарил автомобила, когато навърши осемнайсет. Но тя не обичаше да кара. Предпочиташе да върви, да се разхожда по тесните улички на града. Да се взира в мрака на нощта и да вдишва влажния морски въздух. Сега с изненада установи колко ловка беше на пътя, въпреки десетките нарушения, които й се наложи да направи. И тъкмо когато беше набрала скорост, един автобус изскочи пред нея и Дара рязко наби спирачки, а коланът се вряза болезнено в гърдите й.
– По дяволите!
Сякаш се бе появил от нищото. „Като че беше пратен от съдбата” – помисли си тя. За да не може да ги спаси. От пет години насам една мисъл измъчваше Дара повече от всичко друго на света – дали човек сам избира бъдещето си или веднъж роден, е обречен безсилен да се лута в оковите на неизбежната съдба? Има ли и най-малката възможност да промени онова, което ще се случи? Беше решена да разбере, но вече повече от десет минути едва се движеше и паниката я обхващаше с все по-голяма сила. В ума й се повтаряха едни и същи сцени като на филмова лента. Поемаше дълбоко въздух, но той сякаш не достигаше изобщо дробовете й. Дара не можа да преглътне буцата в гърлото си и заплака. Не можеше да понесе нито миг повече картините в
ума си, стенанията, страха... Миг по-късно мъката й бе заменена с яростно умопомрачение. Тя натисна клаксона гневно, изпревари автобуса без никаква видимост и се размина на милиметри разстояние с идващия насреща автомобил. Беше длъжна да опита. Трябваше да направи всичко по силите си. Кракът на Дара не трепваше и за секунда от педала на газта. Адреналинът и паниката я бяха влудили напълно.
Десетина минути по-късно Дара рязко удари спирачки, затръшна вратата зад себе си и хукна да бяга къмкея. Студеният въздух жилеше лицето й, но продължаваше. Бащата на Сам продаваше яхти от години. А освен неговите, тук имаше още десетки друг. „Хайде, мисли, мисли” – каза си наум Дара, но не можеше да си спомни. В главата й се въртяха накъсани образи. Продължаваше да тича и да оглежда лодките. Тогава й хрумна, че трябваше да търси по-безлюдно място. И когато спря, за да огледа, в ума й се избистри картината, която толкова искаше да си спомни. Секунда по-късно Дара зърна черния спортен мотор на Сам. Беше на другия край на кея и тя хукна да бяга в неговата посока. Лодката беше отдалечена от останалите, точно както предполагаше. Нямаше никакво време. Вече чуваше мотора на яхтата и погледна часовника си – оставаше й само минута на разположение.
– Сам, забравих си чантата! – извика Адриана и приближи към мотора, паркиран отпред.
– Дара! Ти дойде! –почти изпищя от радост и се метна на врата й.
Дара от своя страна я хвана за раменете и я погледна право в очите.
– Слушай ме, Адри, трябва да се махаме оттук. Веднага!
– Какви ги приказ...
– Чуй ме, Адри! Моля те – изкрещя през сълзи Дара и разтресе приятелката си.
Усмивката на Адриана изчезна:
– Случило ли се е нещо?
– Не, но ще се случи!
– Хей, какво става там долу? – Самуил излезе, за да провери за какво беше цялата врява.
– Сам, слизай от яхтата! Веднага! – изкрещя Дара. Сам отвори уста току да каже нещо и направи жест към Адри, сякаш искаше да я попита какво става.
Дара нямаше повече време за обяснения. Всичко щеше да приключи след секунди. Не можеше да мисли, нито да говори. И докато Адри гледаше към Сам, Дара се хвърли отгоре й и заедно скочиха във водата.
– Да не си се побъркала? – изпищя Адриана, щом се показа на повърхността.
Дара силно я разтресе, като се опита да привлече вниманието на Сам. Отгоре той не можеше да чуе какво казва тя, но му се стори, че жестовете й бяха заплашителни и без да се замисля повече, събу обувките си, съблече фланелката си и скочи във водата.
– Какво, за бога... – подхвана Сам, докато изтриваше водата от очите си, но Дара не го остави да довърши.
– Поемете си дълбоко въздух!
И преди да успеят да разберат какво става, тя се гмурна и ги дръпна надолу под повърхността. За нейна изненада това се случи с такава лекота, че дори не беше необходимо да напряга мускулите си, но беше прекалено изплашена, за да осъзнае, че внезапният й приток на сила бе повече от необичаен. Същата секунда глух тътен се разнесе някъде около тях. Над водата се разпръснаха ярки огнени кълба, премесени с черен задушаващ дим, но всичко, което тримата виждаха, беше красива смесица от цветове, размиващи се в кристалната вода.
Няколко минути по-късно Адри вече не издържаше без въздух и първа се показа над повърхността. Сам и Дара я последваха. Пожарът обхващаше цялата яхта. Имаше черен задушлив дим навсякъде около тях и те почти не можеха да си поемат въздух. Гъстият пушек им пречеше да виждат, но успяха да преплуват краткото разстояние до брега с огромни усилия и то благодарение на Дара, която през цялото време ги дърпаше към сушата.
С последни сили Самуил пренесе на ръце Адриана и двамата се строполиха върху мокрия пясък почти бездиханни. Дара се подпираше на колене и лакти и кашляше, в отчаян опит да освободи дробовете си и когато най-накрая се успокои, се свлече безжизнена по гръб.
Адриана беше в съзнание, но едва намери сили да посочи към Дара, за да привлече вниманието на Сам.
– Да… – той се изкашля няколко пъти и успя да се добере до нея, почти влачейки се по корем. – Дара! – извика той с последни сили и й удари шамар.
Тя се стресна, ококори очи и шумно пое въздух. Само за няколко секунди дойде на себе си.
– Добре ли си? – попита той, а тя само кимна утвърдително.
На пристанището настана суматоха. Заприиждаха хора, някой беше извикал пожарна и бърза помощ. Два спасителни катера се бореха с огнената стихия, докато лекарите се суетяха около тримата пострадали. Бяха се отървали като по чудо само с уплаха, така че за радост не се наложи да ги откарат в болница.
Два часа по-късно, пожарът беше потушен, а хората се бяха разотишли.
– Вероятно изтичане на газ – каза единият пожарникар на Самуил и го потупа по рамото, преди да си замине. – Дано баща ти има застраховка, синко.
– Просто съм мъртъв – каза Сам, когато останаха сами на плажа.
Тримата седяха на пясъка, загърнати с по една хавлия и наблюдаваха мълчаливо изгорялата лодка. Косите им още бяха мокри и рошави, а лицата и подгизналите им дрехи бяха целите в сажди. След няколко минути Дара успя да реагира на казаното от Сам:
– Наистина щеше да си мъртъв, но не си.
Самуил се втренчи в нея, без да казва нищо. Адриана мълчеше досега, но сякаш думите на Дара я събудиха от някакъв мъгляв сън и тя се стресна.
– Ти знаеше – каза тя и се обърна към нея.
– Не знаех какво да си мисля, когато й се нахвърли така – промълви най-сетне Самуил.
– Трябваше да ви накарам да се махнете от лодката. Нямаше да ми повярвате, ако ви бях казала, че ще избухне, нали?
– Не разбирам как... – пак поде той. – Изобщо откъде разбра на коя яхта сме и как...
Нито Сам, нито Адриана можеха да говорят свързано. Затова през повечето време продължителното мълчание беше прекъсвано от накъсани изречения и несвързани думи.