Домът на Наташа Лемешева

Малката къщурка на Наташа
Снимки: 1,2,3

След като се качих в таксито,което ме отведе до малкия ми дом платих на шофьора.Бързо се измъкнах от колата и се забързах към дома си.В главата ми се въртеше единствената мисъл,че трябва да се прибера и да си почина.Болките в главата ми бяха силни и надали щях да успея да се контролирам още дълго пред погледа на когото и да е било.Дори и на онзи шофьор от малката вмирисана на цигари,пот и алкохол кола.Набързо в движение бръкнах в чантата си и извадих от там малкото ключе.И когато стигнах до вратата го пъхнах на мястото му с треперещи пръсти.Отключих и се вмъкнах в дома си.И преди още да успея да затворя вратата зад себе си се свлякох на пода задъхана.А около мен започнаха да летят предметите намиращи се в коридора.Дарбата ми се беше включила на автопилот.Но не ми и пукаше.Вмомента не ми беше до нея.Просто исках да си почина от всичко и всички.Постоянно се опитвах да контролирам нещо,което не иска да се контролира,че дори вече се чувсвах като робот.И за моя изненада изглеждах по този начин.На няколко пъти вдишах дълбоко въздух и изишах бавно за да се успокоя.Когато се получи преподобие на това,което очаква се изправих и отидох в в банята където си взех дълък душ.След това се оправих и легнах.Но преди да заспя се нагълтах с хапчета,които бяха болкоуспокояващи.

Тръгнах на разходка из квартала. Имаше голям шанс да се загубя по пътя. Не че беше особено голямо място, но не съм от най-ориентираните пък и бях нова. Не познавах никой затова реших да отида и да почукам на нечия врата. Поне трябваше да опитам да си намеря нови приятели. А и от кой щях да научавам последните новини за квартала? Кой щеше да ми услужи с градински ножици, ако някой ден полудея и започна да се занимавам с лехичките в градината? Имах нужда от конвтакт със съседите. Затова се отидох до първата врата, която видях, поех си няколко дълбоки глътки въздух и почуках няколко пъти на вратата.

Тъкмо щях да кажа, че няма нужда да ми носи нищо, но явно Наташа не приема не за отговор, защото вече беше тръгнала за кухнята. Докато тя се върнеше имах възможност да разгледам. Къщата беше много хубава. Вътре беше просторно и светло, кето предполагам се дължеше на факта, че голяма чест от стените представляват прозорци от пода до тавана.
Наташа се върна с две чеши кафе в ръка. С удоволствие взех едната. Не че не се бях наспала, но много обичах кафе. За разлика от мен обаче, тя най-вероятно не беше много отпочинала. Изглеждаше уморена, а беше обяд. Сигурно е легнала много късно.
- Аз съм Джоан. - Бях забравила да се представя. Не беше нужно да потвърждавам, че съм нова. Сигурно си е личало от киломитри. Реших да попитам, въпреки че звучах много нахално. - Изглеждаш уморена. Проблеми със съня?
Отпих още малко от кафето. Беше наистина хубаво. Топло и ароматно. Зачаках отговор

-Преди живеех в Маями, Флорида. Но реших, че е време за малко промяна. Затова се преместих. - Това и факта, че подпалих къщата на съседите и едвам изгасиха огъня, но мисля, че това трябваше да го премълча. Не че бяха тръгнали да ме гонят, за да ме натикат в затвора. Никой дори не знаеше, че съм аз. Но все пак ми тежеше на съвестта. Отпих пак от кафето. Преди малко Наташа се опари, но на мен температурата си ми изглеждаше идеална.
- А ти? Винаги ли си живяла тук? - попитах я.

-Сама съм. Исках да се отделя от семейството си. Не че имам някакви проблеми с тях или нещо, но предпочитам да започна наново без тях. А приятел за съжаление нямам. Но се надявам тук да намерянякой. А твоето семейство?
Добре. Това беше изключително глупав въпрос. Очевидно не беше със семейството си. Освен ако не са излезнали всички в един и същи момент. Иначе предполагам вече щяхме да сме се запознали. Но беше късно да върна думите назад. Най-лошото, което може да стане е да се изсмее на глупостта ми, а дори и това си имаше добра страна - щях да я развеселя, което мисля че и беше нужно. Щом проблема не е в съня е имала тежка вечер.
-Да...предполагам не са тук. От колко време си тук? А междудругото кафето е страхотно. - казах и с усмивка.

Точно това беше. Търсех спокойствие. Принципно не се славех с това, че обмислям нещата от игла до конец, но този път го направих. В такова спокойно място, не би трябвало да обръщат внимание на всичко, което правя. Така че всичките ми странности щяха да останат неразкрити. А дори и някой да разбереше нещо би трябвало само да се радва, че съм поразчупила сивото ежедневие. Да, перфектното място.
- Нищо особено. - отговорих след още една глътка кафе. Говорех прекалено много и кафето беше само наполовината. - Изглежда приятно местенце за живеене. Не е ли така? А при условие, че аз съм тук, забрави за скуката.
Говорех сериозно. Ако можех да се запозная с повече от съседите ще взема да ги събирам за парти у нас. Идеята си я биваше стига хората да са в настроение за купон.

Лоши новини. Надявах се да остана незабелязана. Въздъхнах. Ето какво се получава като мисля - премислям нещата малко в повече и се оказва, че целия ми на пръв поглед прекрасен план се срутва до основи. Та аз смятах, че този град ще е моето скривалище. А явно ми трябва скривалище в скривалището.
-Някакъв начин да се измъкна от погледите им? - казах и вдигнах отново чашата...само, за да открия, че е празна. Как хвърчеше кафето..
Отавих чашата на масата и погледнах през прозореца. Всичко изглеждаше толкова спокойно. Как може това да наподобява шпионски център?

-Нали ти казах.Просто им върти мили очи.Прави се че правиш това,което ти казват,а зад гърба им това което ти изнася.
После свих рамене.Тогава погледнах,че момичето си е оставило чашата и ме навя мисълта,че може би кафето и е свършило.Затова взех чашата за да отида и да и донеса още кафе.Когато се върнах отново се настаних удобно и я погледнах по-внимателно.Изглеждаше ми така сякаш току що и бях разбила мечтите.Но дали наистина беше така?И защо приемаше нещата толкова навътре?
-Хей,не се плаши.Това е чарът на малкия град.Не знаеш откъде ще ти дойде.Ала се замисли всичко е наистина много спокойно и игла да падне ще се чуе.
И тогава ми хрумна една идея,която можеше да звучи налудничево,но просто ми се изплъзна от езика.
-Тази вечер ще има персеиди.Ако искаш можем да идем в гората и да ги наблюдаваме.В местното училище имат телескоп.Ще го вземем на заем и може да си направим дори малък поход.С палатки и лагерен огън.И някой друг може да дойде ако иска.Колкото повече,толкова по-добре и по забавно.Също така смея да твърдя,че знам един малък хълм,който има идеален изглед.

Бях се отвеяла малко. Замислих се за това как ще се оправям в града. Наташа явно забеляза и направи опит да ме върне на земята. И то с една чудесна идея.
- Страхотно! - възкликнах като чух за персеидите. Никога не бях виждала. Винаги се случваше нещо. Заспивах, забравях или просто даваха някой интересен филм и аз се зазяпвах. Този път нямаше да го изпусна.
- Някой предложения кого да поканим? -попитах. Сигурна бях, че тя знае по-добре от мен кой би се съгласил. Аз дори не знаех кой къде живее, а с моя късмет щях да нацеля къщата на някой особняк.

-Ами аз обмислях варианта да разлепим плакати с предстоящото събитие.Така ще могат ного повече хора да дойдат и да се позабавляват.А и никога не е късно да се запознаеш с още някога.Не мислиш ли?
След което се протегнах,а гръбнакът ми изпука на няколко места.След което погледнах към момичето и се усмихнах.
-Е ще останеш ли за обят?
Нямаше да откажа малко компания за една късна закуска и един ранен обяд.

- Плакатите са много добра идея. А и аз имам спешна нужда от нови познанства.
Замислих се за обяда. Не че имах нещо против да хапна или да съм при Наташа, но може би можехме да съчетаем нещата.
- А какво ще кажеш да отидам да хапнем в града. Може да отидам в някой ресторант. А по пътя може да разлепим плакатите? - предполагах, че заведенията не са много далеч от къщата. А и вероятно повечето хора минават по този път всики ден. Така щеше има по-голяма вероятност да видят плакатите и да дойдат.

Наташа тръгна да се оправя. Много се радвах, че вече се бях приготвила, за да направя добро впечатление на новите си съседи. Сега не ми се налагаше да се връщам и да се преобличам.
Когато останах сама реших, че е страхотно време да разгледам къщата. Отидох и си налях кафе. После отпивайки бавно и обръщайки внимание на всеки детайл минах през стаите. Хората рядко се описват с думи. Вещите им помагат да ги разбереш далеч по-добре. Да ги опознаеш. Това правех и аз. Но все пак бях изчакала този момент, когато бях сама, защото и на мен би ми било много странно да видя как някой взискателно разглежда къщата ми.
Затова в момента, в който водата в банята спря да тече, си седнах спокойно на дивана и си довърших кафето, чакайки Наташа.

Уоу. Аз определено не се чувствах облечена като хората. Наташа беше облякла прекрасна черана рокля. Дори се беше гримирала. А аз бях тръгнала с тениска и дънки. Браво на мен. Контраста беше като между бяло и черно.
- Аха. Готова съм - казах, поглеждайки тъжно към скромното си облекло. - Между другото изглеждаш фантастично!
И аз имах хубави дрехи, с които си заслужава да облека за хубав ресторант, но сега те си почиваха спокойно в гардероба вкъщи. Нищо. Друг път.
- Е ще тръгваме ли?