Представям ви първа глава на 7-та книга за Анита Блейк, която ще излезе у нас на 3-ти май:



от Лоръл Хамилтън
(Анита Блейк 7)

1.

Повечето хора не биха задържали погледа си върху белези от рани. Е, няма как да не ги забележиш, но веднага извръщаш глава. Нали разбирате - хвърляш едно око, поглеждаш встрани и след миг още един бърз поглед. Нищо повече. Една рана няма как да предизвика интерес колкото някое шоу на изроди*, но все ще събуди любопитството. Капитан Пийт Маккинън, пожарникар и спец по разследване на палежи, се настани срещу мен и големите му шепи обгърнаха чашата студен чай, която му донесе Мери, нашата секретарка. Погледът му се спря върху ръцете ми. Не там, където обичайно се вторачват мъжете. В изражението му нямаше нищо сексуално. Оглеждаше белезите ми, без те изобщо да го притесняват.
Дясната ми ръка беше разпорвана от нож два пъти. Единият белег беше избледнял и завехнал. Другият бе все още розов и свеж. Лявата беше още по-зле. В сгъвката на лакътя си имах плетеница от бели бразди. Ще ми се наложи да вдигам гирички до края на живота си, иначе белезите ще се втвърдят и няма да мога да си свивам ръката – така поне твърди физиотерапевтът ми. Наред с това личеше и кръстовидна дамга от изгаряне, набраздена от грапавите нокти на преобразена вещица. Под блузата си криех още един-два белега, но ръката ми беше най-зле.
Шефът ми Бърт бе настоял изрично в офиса да нося сако или блуза с дълъг ръкав. Някои клиенти били изразили известни съмнения относно моите, хм... професионални травми. Откакто ми го каза, напук не носех блузи с дълъг ръкав, а той всеки ден намаляваше още и още градусите на климатика. Днес беше такъв студ, че цялата бях настръхнала. Всеки друг на мое място би дошъл на работа с пуловер. Аз обаче си пазарувах съвсем къси блузки, за да се виждат и белезите по гърба ми.
Маккинън ми беше препоръчан от негов приятел - сержант Рудолф Стор, също ченге. Играели заедно футбол в колежа. Долф рядко използваше думата „приятел”, та по това си направих извода, че явно са близки.
– Какво се е случило с ръката ви? – попита накрая Маккинън.
– Аз съм официален екзекутор на вампири. Понякога са доста пакостливи. – Отпих глътка кафе.
– Пакостливи – повтори той и се усмихна.
Постави чашата на бюрото и свали сакото си. В плещите беше почти толкова широк, колкото аз бях висока. Бе малко по-нисък от двуметровия Долф, но наистина малко. Караше четирийсетте, но косата му вече беше прошарена, а на слепоочията си беше направо побеляла. Това не му придаваше достолепен, а по-скоро уморен вид.
Биеше ме по белези. По ръцете му от китките нагоре пълзяха следи от изгаряния, които се скриваха под късите ръкави на бялата му официална риза. Кожата му беше като на животно, което я сменя редовно, и бе изпъстрена с червеникави и бели петна.
– Сигурно ви е боляло – казах аз.
– Да. – Той седеше, без да отмества нетрепващия си поглед от очите ми. – Знаете как е, явно и вие сте лежали в болница по същия повод.
– Така е. – Издърпах нагоре левия си ръкав и показах лъскавия белег от куршум. Той се поококори. – Сега, след като доказахме един на друг какви храбреци сме, да говорим по същество? Защо сте тук, капитан Маккинън?
Той се усмихна и провеси сакото си от облегалката на стола. Взе чашата си от бюрото и отпи глътка чай.
– Долф ме предупреди, че не обичате да ви преценяват.
– Не обичам да ме подлагат на проверки.
– Откъде знаете, че сте минали проверките?
И аз се усмихнах.
– Женска интуиция. И тъй, какво искате?
– Знаете ли какво значи пирокинетик?
– Подпалвач – отвърнах аз. Той ме погледна в очакване да продължа. – Човек, който може да запали огън със силата на мисълта си.
Той кимна.
– Някога да сте виждали истински пирокинетик?
– Гледала съм филми на Офелия Райън – отвърнах аз.
– Черно-белите й филми ли?
– Да.
– Както знаете, тя вече не е между живите?
– Не, не знаех.
– Изгоряла в леглото си при спонтанно самозапалване**. Много подпалвачи изгарят така, сякаш с възрастта губят контрол върху себе си. Познавате ли такива хора?
– Не.
– Къде сте гледали филмите?
– Два семестъра следвах екстрасензорика. При нас идваха много медиуми, говореха ни, демонстрираха уменията си, но пирокинезата е толкова рядка способност, че професорът не можа да намери човек, който я притежава.
Той кимна и допи чая си на един дъх.
– Срещал съм се с Офелия Райън веднъж. Симпатична жена. - Той завъртя пълната с лед чаша между големите си длани. Заговори, без да ме поглежда, фиксирал очи в чашата: - Познавам и още един подпалвач, доста млад, на двайсет и няколко. Започнал с подпалване на необитаеми къщи, като повечето пиромани. После преминал на сгради с хора вътре в тях, но те все успявали да избягат. Накрая подпалил цял жилищен блок, превърнал го в истински огнен капан. Възпламенил всички изходи. Жертвите били над шейсет човека, предимно жени и деца.
Маккинън вдигна очи към мен. В погледа ме плуваше споменът.
– Никога не бях виждал толкова много обгорели трупове на едно място. По същия начин се опита да подпали и една административна сграда, но пропусна няколко изхода. Двайсет и трима загинали.
– Как го хванахте?
– Започна да пише до вестниците и телевизиите. Искаше да стане известен. Подпали няколко ченгета, преди да го пипнем. Бяхме се оборудвали с онези грамадните сребристи костюми, дето ги обличат при пожар на нефтена сонда. Не можа да ги възпламени. Заведохме го в полицейския участък и това ни беше грешката. Подпали го.
– Че къде другаде да го заведете? – попитах.
Той повдигна широките си рамене.
– Не знам, някъде. Все още не бях съблякъл костюма. Хванах го и му казах, че ще изгорим заедно, ако не загаси пожара. Той се изсмя и се самозапали. – Маккинън внимателно постави чашата си в края на бюрото.
– Пламъците бяха синкави, почти като при горене на бензин, но по-бледи. Той остана невредим, обаче костюмът ми се запали. Проклетата дреха би трябвало да издържа до 6000 градуса, а взе да се топи. Човешката кожа гори при 120 градуса, но не знам защо се разтопи само костюмът. Наложи се да го сваля пред ухилената физиономия на подпалвача. Той излезе през вратата, като смяташе, че никой няма да прояви глупостта да тръгне да го гони.
Мълчах си. Оставих го да говори.
– Нападнах го в коридора и го блъснах няколко пъти в стената. Чудно нещо, кожата ми не се възпламеняваше на местата, които се допираха в него. Сякаш огънят прескачаше това място и започваше над китките ми, така че дланите оставаха незасегнати.
Кимнах.
– Съществува теория, че аурата на пирокинетиците ги предпазва от изгаряне. Ръцете ви са били твърде близо до неговата аура, до собствената му защита.
Той се вторачи в мен.
– Може би тъкмо така е станало. Удрях го в стената отново и отново. Той крещеше: „Ще те изгоря! Ще те изгоря жив!” После пламъкът пожълтя, стана съвсем обикновен и започна да гори. Оставих го да се запали и се втурнах за пожарогасителя. Не можахме да загасим огъня по тялото му. Пожарогасителите гасяха стените и всичко друго, но не и него. Сякаш огънят изпълзяваше от самите му вътрешности. Потушавахме пламъците, но те пак избухваха, още по-силни. Накрая той целият се превърна в огън.
Погледът на Маккинън бе отнесен и изпълнен с ужас, сякаш все още беше там.
– Той не умираше, госпожице Блейк, както очаквахме да се случи. Крещя много дълго, а ние не можехме да направим нищо. Аз не можах.
Гласът му постепенно заглъхна. Той просто си седеше и гледаше в нищото.
Почаках. После повторих въпроса си:
– Защо дойдохте, капитане?
Той премигна и потрепери, сякаш се стресна.
– Струва ми се, че си имаме работа с още един подпалвач, госпожице Блейк. Долф каза, че ако някой може да помогне да предотвратим загубата на човешки живот, това сте вие.
– Строго погледнато, екстрасензорните способности не са свръхестествени. Това е просто талант, като мятането на топката в бейзбола.
Той поклати глава.
– Онова, което тогава видях да умира на пода в полицейския участък, не беше човек. Не би могло да е човек. Долф каза, че вие сте експерт по чудовищата. Помогнете ми да заловя това чудовище, преди да е започнало да убива.
– Все още не е убил никого? Нанесъл е само имуществени щети, така ли?
Той кимна.
– Възможно е да загубя работата си заради срещата с вас. Трябваше да подам рапорт и да получа разрешение от началниците. Засега сме изгубили само няколко сгради. Искам нещата да си останат така.
Бавно вдишах и издишах.
– Ще се радвам да помогна, капитане, но, честно казано, не виждам какво бих могла да направя.
Той извади дебела папка и ми я подаде.
– Ето всичко, с което разполагаме. Прегледайте го и ми се обадете довечера.
Взех папката и я поставих в средата на бюрото.
– Телефонният ми номер е в папката. Обадете ми се. Може би не се касае за подпалвач, а за нещо друго. Но каквото и да е, госпожице Блейк, е способно да се къпе в пламъци и да не изгори. Преминава през сгради и разпръсква огън, сякаш ръси вода. Уж в сградите няма нищо лесно възпламенимо, госпожице Блейк, а избухват в пламъци, сякаш са напоени със запалителна течност. При тестовете в лабораторията се оказва, че дървеният материал е чист. Сякаш извършителят може да заставя огъня да прави неща, които по физичните закони са невъзможни.
Той погледна часовника си.
– Закъснявам. Опитвам се да ви включа в случая по официалния път, но се боя, че ще изчакат, докато започнат да умират хора. Аз не искам да чакам.
– Ще ви се обадя, може би късно тази вечер. До колко часа е удобно да звъня?
– По всяко време, госпожице Блейк, по всяко време.
Кимнах и станах. Подадох ръка. Той я стисна здраво, но не чак болезнено. За разлика от него, много клиенти, които се впечатляваха от белезите ми, стискаха ръката ми така, сякаш искаха да ме накарат да крещя за помощ.
Още преди да седна, телефонът иззвъня.
– Какво има, Мери?
– Аз съм – каза Лари. – Мери реши, че няма да имаш нищо против да ни свърже директно.
Лари Къркланд, стажант-екзекутор на вампири. В момента трябваше да е в моргата и да пронизва вампири с колове.
– Нямам против. Какво става?
– Трябва някой да ме закара до вкъщи. – В гласа му се долавяше съвсем леко колебание.
– Какъв е проблемът?
Той се засмя.
– Знаех си, че пред теб не бива да увъртам. Целият съм в шевове. Лекарят каза, че ще се оправя.
– Какво се случи?
– Ела да ме вземеш и всичко ще ти разкажа. – И копеленцето затвори телефона.
Имаше само една причина, поради която не би искал да говори с мен. Вероятно беше сторил някоя глупост и бе ранен. Трябваше да прободе две тела с кол. Две тела, които не би трябвало да стават поне още една нощ. Какво ли можеше да се е объркало? Както се казва, имаше само един начин да разберем.
Мери пренасрочи вече уговорените ми срещи с клиенти. Извадих от най-горното чекмедже на бюрото си кобура за през рамото с браунинг хай-пауър и го надянах. Откакто престанах да нося сако в офиса, започнах да държа пистолета в чекмеджето, но навън и след здрач винаги ходя въоръжена. Повечето твари, оставили белези по мен, бяха мъртви. С много от тях се бях справила лично. Куршумите със сребърно покритие са чудесно нещо.

* Популярно отвъд Океана зрелище, в което участват хора с необичаен външен вид – твърде високи, прекалено ниски или с други характерни белези по рождение. – Бел. ред.
** Феномен, при който човек избухва в пламъци без видима причина и тялото му се превръща в пепел. Интересното е, че околните предмети обикновено остават незасегнати от огъня. – Бел. ред.


Книгата е микс от хорър, фентъзи, криминален роман, еротика и какво ли още не, и не отстъпва по нищо на предходните части. Анита Блейк, най-очарователният ловец на вампири и съживител на зомбита в световната литература, е все така симпатична и смъртоносна, а приключенията й са по-вълнуващи от всякога.