http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=479
http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=36642&cat=2
"Пророчеството на сестрите" от Мишел Зинк

Представям ви откъс от готическия трилър на Мишел Зинк "Пророчеството на сестрите":

Намирам се в някакво междинно място, там, където се носим на воля, преди светът да се срине в съня ни, когато дочувам нечий спотаен глас. Отначало нашепва само името ми и ме вика някъде от далече. Ала шепотът расте, превръща се в много гласове, които мърморят приповдигнато и с такава скорост, че е невъзможно да разбера отделните думи. Мърморенето расте ли, расте, привлича цялото ми внимание и аз не мога да го пренебрегна нито за миг. Накрая сядам в леглото, а в мозъка ми ехтят последните прошепнати думи.
„Тъмната стая.“
Не съм кой знае колко изненадана. Откакто татко умря, Тъмната стая е неизменно в центъра на вниманието ми. Той не биваше да е вътре. Не и в единствената стая, която повече от всяко друго помещение в къщата извиква спомена за майка ми, за неговата любима жена.
И все пак в самия край, когато и последната капка живот се е изцеждала от тялото му, той е бил там.
Напъхвам краката си в чехлите и се отправям към вратата. Миг преди да я отворя се вслушвам в шумовете навън, после оглеждам коридора. Къщата е притихнала в тъмнината. Стъпките на прислугата не се чуват нито в стаите над нас, нито отдолу в кухнята. Сигурно е доста късно.
Осъзнавам това само за секунди, по най-първи наблюдения. Онова, което привлича вниманието ми и кара косата ми да настръхне, е открехнатата врата в дъното на коридора.
Вратата на Тъмната стая.
Доста е странно, че тъкмо тази стая е отворена, но още по-странното е, че от теснияпроцеп между касата и вратата се процеждаслаба светлина.
Хвърлям поглед към белега си. Дори в сумрака на коридора го виждам като тъмно петно. „Нали се питах тъкмо това? Дали Тъмната стая пази тайната за смъртта на татко или за моя белег“, мисля си аз. Сякаш някой ме бе призовал на това място, беше ме повикал да открия отговорите на въпросите, които си задавам непрекъснато.
Прокрадвам се надолу по коридора, като внимавам да не повдигам високо стъпалата си, за да не издавам шум с чехлите си по дървения под. Стигам до вратата на Тъмната стая и се колебая.
Вътре има някого.
От стаята се чува глас – тих, ала настойчив. Не е неистовото мърморене, което ме доведе тук. Нито множеството несвързани гласове. Не. Това е гласът на един единствен човек. На човек, който седи самичък в стаята и нашепва нещо.
Не смея да бутна вратата от страх, че ще изскърца. Затова се навеждам и надничам през процепа. Трудно виждам през толкова тесен отвор. Отначало съзирам само контури и петна. Но не след дълго различавам белите чаршафи, метнати върху мебелите, тъмното петно в ъгъла, което трябва да е гардеробът, и фигурата, седнала на пода, заобиколена от запалените свещи.
Алис.
Сестра ми е седнала на пода в Тъмната стая, а пламъчетата на свещите я къпят в мека жълта светлина. Тя мърмори нещо, сякаш шепне на някого близо до нея, макар че от мястото, където се намирам, не виждам жива душа. Коленете са ѝ превити, затворила е очи и е отпуснала ръце встрани.
Внимателно оглеждам стаята, без да докосвам вратата, да не би да проскърца и да се отвори. Но вътре няма никого. Никого другиго освен Алис, която си мърмори нещо под носа, сякаш участва в странна церемония. Но дори този мрачен ритуал, навяващ в душата ми студен ужас, който изпълва всяка фибра на тялото ми, не е най-странното в момента, не от него се вцепенявам.
Не. Ужасявам се от факта, че сестра ми е отметнала края на килима – огромния, изтъркан от времето килим, който застила пода на стаята, откакто се помня. Тя е седнала напълно естествено, сякаш го е правила безброй пъти, вътре в центъра на издълбана върху дървения под окръжност. Чертите на лицето ѝ са неузнаваеми, силно изострени от отблясъка на свещите.
Студът в неотопления коридор прониква през тънката материя на нощницата ми. Отстъпвам крачка назад, а сърцето ми бие толкова силно в гърдите, че се боя да не би Алис да го чуе.
Обръщам се, за да продължа пътя си по коридора, като се боря с желанието да си плюя на петите, без да се бавя повече. Ала тръгвам бавно, влизам в стаята си, затварям вратата зад себе си и се мушвам в топлия уют на постелята. Дълго време не мога да заспя, мъча се да отпъдя от главата си мисълта за Алис, седнала в центъра на кръга, да заглуша спомена за гласа ѝ, за шепота, отправен към някого, който изобщо не бе в стаята.
На сутринта заставам на светло до прозореца и навивам ръкава на нощницата си. Белегът е станал още потъмен, кръгът – още по-сбит и изпъкнал.
Има и още нещо.
На ярката дневна светлина ясно се вижда какво представлява онова, което загражда самата окръжност и позаглажда ръбовете ѝ. Прокарвам пръст по повърхността на белега, вплътнен като дамга, и проследявам извивката на змията, която огражда кръга, докато опашката ѝ влиза в собствената ѝ уста.
Йоргумандът.
Малцина са шестнайсетгодишните момичета, които знаят нещо за него, но аз разпознавам символа от татковата книга по митология. Познат ми е, но едновременно с това е нещо, което ме плаши – откъде накъде подобен символ ще се появява на ръката ми?
За миг ми хрумва да разкажа на леля Върджиния. Тя също скърби за татко. Нашето добруване вече е в нейни ръце, в ръцете на единствената ни жива роднина. Нямам намерение да увеличавам тревогите ѝ с още една.
Прехапвам устни. Невъзможно е да мисля за сестра си, без да си спомня как беше седнала на пода в Тъмната стая. Решавам да я попитам какво е правила там. А после да ѝ покажа белега си.
Обличам се и излизам в коридора, готова да намеря Алис. Надявам се, че не е тръгнала да обикаля околностите, както правеше като дете. Да я откриеш, докато се припича на слънце във вътрешния двор, нейното любимо място, би било значително по-лесно, отколкото да я търсиш из нивите и горите около Бърчууд. Обръщам се с гръб към стаята си и погледът ми се отправя към затворената врата на Тъмната стая. Оттук тя изглежда такава, каквато е била винаги. За малко да си представя, че татко е още жив и се намира в библиотеката и че сестра ми никога не е коленичела на пода наТъмната стая в потайностите на нощта. Ала тя го бе направила.
Решавам да действам още преди да съм го осъзнала напълно. Бързо тръгвам надолу по коридора. На прага изобщо не се двоумя. Отварям вратата и за секунди се мушвам вътре.
Стаята е такава, каквато я помня, завесите са спуснати, за да не влиза светлина, килимът си е отново на мястото върху дървения под. Във въздуха пулсира странна енергия и вибрациите ѝ сякаш жужат във вените ми. Тръсвам глава и звукът почти изчезва.
Отивам до скрина и отварям най-горното чекмедже. Не бива да се изненадвам, че ще видя вещите на майка си, но въпреки това се сепвам. През по-голямата част от живота ми тя е съществувала само като представа в съзнанието ми. А тези фини коприни и дантели по фустите и чорапите ѝ я правят някак реална. Внезапно тя се изправя пред очите ми – жена от плът и кръв, която се облича за настъпващия ден.
Налагам си да отместя бельото ѝ, за да видя дали няма да открия нещо, което би обяснило присъствието на татко тук в деня, когато умря – някакво списание, старо писмо, каквото и да е. Не намирам нищо и правя същото с останалите чекмеджета – отмествам дрехите и ги претърсвам до дъно. Но и в тях няма нищо. Нищо друго освен един хартиен ограничител, който отдавна е изгубил приятния си аромат.
Леко се облягам на скрина и оглеждам стаята за други възможни скривалища. Отивам до леглото, коленича и повдигам края на леката покривка, за да надникна под леглото. По пода няма нито едно петънце, очевидно прислужницата е избърсала прахта и паяжините под леглото по времена последното чистене на етажа.
Погледът ми се спира върху килима. В главата ми е запечатан образът на Алис, седнала насред кръга. Знам какво съм видяла, ала не мога да не проверя. Трябва да съм сигурна.
Приближавам се до килима и спирам досами края му, когато в главата ми нещо започва да бръмчи, вибрациите на бръмченето парализират мисълта и въображението ми и ми се струва, че всеки миг могада припадна. Връхчетата на пръстите ми изтръпват, имам усещането, че по стъпалата ме полазват мравки и отиват все по-нагоре, докато накрая коленете ми се подкосяват.
В същия миг долавям шепота. Същия, който чух предишната нощ откъм Тъмната стая. Ала този път той е застрашителен, сякаш ме предупреждава да се пазя, да се махна от там. От челото ми руква студена пот и аз се разтрепервам. Не, не се разтрепервам. Буквално се треса. Треса се тъй необуздано, че зъбите ми тракат, аз потъвам и се строполявам на пода досами килима. Вътре в себе си долавям гласа на инстинкта си за самосъхранение, който ми крещи да се махам, да забравя напълно за Тъмната стая.
Но аз трябва сама да видя. Трябва.
Ръката ми се извива и тресе пред очите ми, докато я протягам към ръба на килима. Шепотът се усилва все повече и повече и накрая жуженето на гласовете се превръща във вик, който раздира мозъка ми. Налагам си да продължа, сграбчвам ъгълчето на килима, а пръстите ми с мъка се сключват около фината му тъкан.
Отмятам го и шепотът престава.
Кръгът е тук също като през изминалата нощ. И макар че шепотът е стихнал, тялото ми реагира на кръга ощепо-буйно. Струва ми се, че ще повърна. На дневната светлина ясно виждам, че резките върху издълбаната в дървения под окръжност са съвсем пресни. Те не са от времето, когато майка ми е обитавала Тъмната стая, а са направени многопо-късно.
Дърпам килима над фигурата и се изправям на треперещите си крака. Няма да ѝ разреша да ме прогони от стаята. От стаята на майка ми. Насилвам се да се приближа до гардероба, както бях планирала, макар че трябва да заобиколя килима, тъй като краката ми не могат, няма да миразрешат да се приближа до него.
Разтварям вратите на гардероба и бързо го претърсвам със съзнанието, че не го правя много старателно, но вече не ми пука. Сигурна съм, че трябва да изляза отстаята.
Във всеки случай в гардероба няма нищо важно. Няколко стари рокли, една пелерина, четири корсета. Онова, което е привлякло татко в тази стая, е точно толкова необяснимо, колкото и причината за присъствието на Алис тук предишната вечер и онова, което ме накара да дойда тук тази сутрин.
Заобикалям килима и се отправям към вратата колкото е възможно по-бързо, но без да тичам. Колкото повече се отдалечавам от килима, от кръга, толкова по-добре се чувствам, макар че още не съм възвърнала обичайната си форма.
Затварям вратата след себе си малко по-шумно, отколкото е необходимо, облягам се на стената и потискам надигащия се в гърдите ми гняв. Нямам представа колко дълго съм стояла така, бездиханна, бореща се за власт над тялото си, но през всичкото това време ме е владяло чувство на неописуем ужас.

*

– Ако се вярва на книгата, историята е много древна.
– Каква история?
– Мисля, че е приказка за ангели или… за демони. Ето, и сама можеш да я прочетеш. Навежда се още повече и бута книгата и бележките си към мен.
В първия миг не ми се ще да ги чета. Чудя се дали има някакъв начин да не го правя. Просто да продължа да живея както досега, без да се преструвам, че книгата не съществува. Ала това ми настроение не продължава дълго. Дори в момента усещам как огромното невидимо колело се въртили, върти. То ще продължава да се върти независимо от моите действия. Чувствам го.
Навеждам глава към изписания със спокойния почерк на Джеймс лист, който удивително контрастира с ужаса на чуждите думи.

През огъня и хармонията, изстрадани от човешкия род,
до изпращането на Пазителите,
които взеха за съпруги и любовници човешките жени
и породиха Неговия гняв.
Две сестри, родени от един и същи бурен океан,
едната е Бранителката, а другата е Портата,
едната е пазителка на мира, а
другата разменя вярата за магьосничество.
Прокудени от небето, Душите се изгубиха,
а Сестрите продължават битката,
докато Портите ги призовават да се завърнат
или Ангелът донесе ключовете към бездната.
Армията, марширува през Портите,
Самаил1, Звярът, през Ангела.
Ангелът, защитен само от призрачното було на закрилата.
Четири белега, четири ключа, огнен кръг,
родени с първото дихание на Самхейн2
в сянката на мистичната каменна змия на Аубур.
Нека Ангелската Порта се отвори без Ключовете,
нека следват Седемте чуми без връщане назад.
Смърт
Глад
Кръв
Огън
Мрак
Суша
Разруха
Разтвори обятията си, Господарке на хаоса, откъдето като река ще потече
опустошението на Звяра,
защото всичко еизгубено, щом започнат Седемте чуми.

Какво представлява странният белег, който се появява на китката на 16-годишната Лия след загадъчната смърт на баща й? Защо белегът потъмнява и става все по-детайлен от ден на ден и защо близначката на Лия, Алис, се държи все по-странно? Какво представлява древният ръкопис за ангели и демони, скрит сред книгите на баща й? Какви са загадъчните ключове, за които се говори в него и ще успее ли Лия да ги открие, за да изпълни едно древно пророчество и да предотврати края на света?
Отговор на тези въпроси ще намерите, ако прочетете "Пророчеството на сестрите" - първият роман от готическата трилогия на Мишел Зинк. Книгата е много увлекателна, затова не пропускайте да си я вземете


www.amazon.com