The Joys of Fanfiction (превод)

Казано накратко – преведох този фенфикшън за Здрач форума на една приятелка, който вече не съществува.

Пускам ви първите две глави, които са на документа ми със завършени фенфик преводи. Останалите по някаква причина са на друго място, така че ще трябва да видя завършени ли са, да редактирам ако има нещо и ще тогава пусна и тях.

Приятно четене и да знаете, че нямам нищо против коментарите

Истеричния смях идващ от стаята на Емет и Розали не беше нещо необичайно. Говорим за Емет все пак. Нито емоциите, които идваха от него... Бях свикнал на степента на, ъм, неуместност, когато ставаше дума за умничкият ми брат. Това, което беше необичайно, бе че Розали не причиняваше това ниво на, ъм, веселост у съпруга й. Тя всъщност в седеше до мен в дневната, завъртайки очи, когато той се изсмееше особено силно. Погледнах я любопитно.
- Наистина ли искаш да знаеш? – попита мрачно тя. Свих рамене и се обърнах към Алис, която изглежда също не знаеше какво става.
- Откри нещо, наречено фенфикшън. – изплю последната дума сякаш бе проклятие. Видях Едуард, седящ на дивана, с Бела сгушена в ръцете му, както обикновено, да се наежва. – Непоносим е. Не отлепва очи от тоя проклет компютър за повече от две секунди.
Едуард присви очи и обърна главата си на една страна, вероятно за да чуе по-добре какво минаваше през о-толкова-непорочния ум на Емет. Внезапно около него се образува атмосфера на гняв, беше потискаща. Бела, усещайки промяната в настроението му, го погледна с уплашени очи. Алис се подсмихна и вдигна пет пръста. Четири, три, два, един...
- ЕМЕТ! – изрева той, поставяйки Бела на дивана и втурвайки се по стълбите като обсебен. – Какво не ти е наред? – започна верига възклицания като връхлетя през вратата на Емет. Поне знаех какво ще взема на Емет за Коледа тази година... ключалка. Или по възможност желязна врата.
Бела погледна останалите от нас с разширени очи.
Розали само се прозина. Алис се търкаляше по пода в тих истеричен смях заради направеното от Едуард. Есме отдавна се беше научила, че опитите да се намесва в техните кавги завършват с провал, така че само се усмихна съчувствено на Бела. Карлайл дори не беше вдигнал поглед от медицинския журнал, който четеше внимателно. А аз? Аз можех да видя че никой друг в това абсурдно семейство нямаше да успокои страховете на Бела – тревогата и паниката, които идваха на вълни от нея бяха задушаващи, така че станах и отидох бавно до нея.
- Не се безпокой, Бела. Емет и Едуард стават такива – силен трясък и типичния за Емет горкичкия-аз вопъл на отчаяние проехтя из къщата. Потреперих. – през цялото време. Няма защо да се безпокоиш.
Не изглеждаше убедена. Изпратих няколко вълни на спокойствие към нея.
Ура, това беше момента за търкаляне-надолу-по-стълбите-в-борба-ключ част от разпрата им. Не можах да не се подсмихна на гледката. Яростно ръмжене разкъсваше гърдите на Едуард, лицето му беше съвсем изкривено. Емет също ръмжеше, но продължаваше да се смее и приказваше абсолютни безсмислици („Карлайл... Секси Едуард... Бела Банана... горещ върколак...”), които изглежда вбесяваха още повече Едуард ако това беше възможно. Емоциите в стаята бяха интересна и завладяваща комбинация от ярост (Едуард разбира се), хумор (кой друг? Емет), страх (горката Бела) и отегчение (всички останали). Не беше като да не сме виждали варианти на тази стара банална история много пъти преди.
Най-накрая се приземиха в топка от мускули и ярост в основата на стълбите. Карлайл си отбеляза страницата в журнала.
- Какво е този път, момчета? – попита търпеливо.
- ТОЙ – Емет, все още хилещ се, дръпна Едуард за яката – ми счупи лаптопа! – нацупи се неубедително.
Розали въздъхна страдалчески. Карлайл каза вразумително:
- Това е било грешно от страна на Едуард, но ти ИМАШ пет. Лаптопа имам предвид.
Емет също въздъхна.
- Да, ами...
Едуард се изплю на ръката на Емет. Последния бързо пусна ръката на първия.
- Иу – отбеляза шеговито.
Едуард трепереше от гняв.
- ТОЙ четеше клеветнически... – изглежда за първи път забеляза присъствието на Бела в стаята. – …глупости. – завърши неуверено.
- Не бяха глупости – каза отбранително Емет. Бавна усмивка си проправяше път на голямото му лице.
- СПРИ ТОВА! – изсъска Едуард, гледайки кръвнишки Емет. – Разкарай я от противното си ВЪОБРАЖЕНИЕ! – и така борбата започна отново.
Карлайл се намръщи. Изправи се и раздели двамата си по-малко-добре-държащи-се синове. Почувствах се добродетелен.
- Това е достатъчно, говоря сериозно. – каза твърдо. – Засрамен съм от поведението и на двама ви. Едуард, наистина ли беше нужно да... – Едуард закима разпалено.
- Ако знаеше боклуците... отвратителните боклуци... той четеше за ВСИЧКИ в тази стая. – завърши злокобно. Кимна веднъж, отговаряйки на безгласен въпрос на Карлайл и лицето на добрия доктор се помрачи.
- Ако това е вярно, млади момко – започна да заплашва Емет, но синът му не го остави да довърши.
- Просто бях креативен. – оплака се той и лицето му доби сърцераздирателно сладък вид. Не можех да се спра. Изсумтях подигравателно. Емет ме погледна отмъстително задето развалих магията на неговия „момент”. Свих рамене и изрекох без звук „ПЕРВЕРЗНИК”; не беше трудно да позная какво точно беше чел. Карлайл въздъхна.
- Емет – каза той и гласът му бе пълен с болка – какво ще кажеш да опиташ да ограничиш креативността си до по-малко, ъм, графични области за в бъдеще, става ли? И Едуард... – погледна към първия си син и издиша. – Опитай контрол на гнева.
Направих физиономия към Емет зад гърба на Карлайл. Той ми изръмжа за моменти тогава... лицето му бавно се озари. Прошепна нещо в ухото на Едуард, което звучеше доста като „Видя ли Джаспър/Бела секцията? Доста горещи неща...” Едуард бавно се обърна към мен и Емет се усмихна. Работата му беше свършена. Скочих далеч от Бела, тъврде късно забелязвайки че бяхме един до друг... опа. Лицето на Едуард бе изкривено от гняв.
„ДЖАСПЪР!”
По дяволите.

Цък.
Цък два пъти.
А, да, Гугъл, приятел на човека... и вампира. Бързо се придвижих през серия от прозорци докато накрая стигнах крайната си цел.

Колко подходящо. Не че Емет имаше нужда някой да му казва да освобождава своето въображение. То си течеше съвсем свободно както си беше.
Спрях за момент, за да се отдам на пристъп на маниакален смях.
И без това никой нямаше да ме чуе. Всички излязоха – Бела и Алис да пазаруват (е, поне Алис пазаруваше; Бела вероятно още се мусеше, унила заради раздялата й, макар и временна, от Едуард); Карлайл беше в болницата, а Есме озеленяваше двора (отново; преди да я срещна не знаех, че има толкова много начини да се аранжират растения); Едуард и Емет ловуваха заедно (което вероятно бе лоша идея за Емет. Не че имах нещо против).
На кратко казано, бях съвсем сам и затова можех да осъществя плана си за отмъщение (поне Първа фаза) на относително спокойствие.
Трябва ли да освежа паметта ви за причината, поради която исках отмъщение? Е, нека просто кажем, че Емет най-несправедливо представи измамните си малки идеи върху невинния moi, поради което Едуард едва не ме уби.
Е, това вероятно не е съвсем вярно. Но съм съгласен с Карлайл – терапия за овладяване на гнева все пак е силно препоръчителна за Едуард.
Както и да е, Емет най-неразумно така и не си направи труда да инвестира в надеждна ключалка, така че изобщо нямах проблем да вляза в спалнята му и да открадна – не, вярвам, че реквизирам е правилният военен термин - един от останалите му четири лаптопа.
Трябва да си призная, беше почти твърде лесно. Емет дори е постоянно логнат във фенфикшън акаунта си, така че си трябваше да си правя труда да го хаквам. Но това вероятно се дължеше не толкова на факта, че не се притесняваше от мен, а по-скоро на факта, че г-н Умник е неспособен да запомни нещо с повече от четири знака, което не включва думите „Розали” или „раздразнително гризли”.
Озлобен ли звуча? Не съм, наистина.
Но както казвах, беше твърде лесно. Почти уби удоволствието от целия план.
Мне. Не успя.
Очите ми се разшириха при гледката, която ме посрещна на компютърния екран. Очаквах да открия списък на фикове, които бе чел, но не и на такива, които е писал.
Не знаех, че Емет може да пише.
Потреперих, преглеждайки заглавията на творбите му. Трябва да призная обаче, че някои от тях бяха доста впечатляващи: „ЕДУАРД ИМА НУЖДА ОТ ПОМОЩ” изглеждаше доста вдъхновяващо и „Злочеста любов”, макар и доста обезпокояващ, когато се прочетеше резюмето (включваше върколак, Карлайл и, както изглежда, неизвестно тропическо място) беше наистина по-поетично сантиментален, отколкото бях очаквал.
И тогава продължих надолу.
„В който Джаспър се сдобива с живот... може би”, 18+. 273 коментара. Сюжет: „Животът му беше кофти от самото начало. След като срещна любовта, това се промени. Но Джаспър пак беше кофти. Винаги ли ще бъде? Четете и коментирайте!!”
Вбесен, натиснах линка към коментарите; бях твърде ядосан за да чета самата история.
Първия на страницата гласеше „омг, кой би помислил, че Джаспър е такава откачалка?! Искам да кажа, world of warcraft?? Това е тооолкова шантаво.”
Трябваше да се спра да не потроша мишката под треперещите си пръсти. Как СМЕЕ да ме предава? World of Warcraft трябваше да е тайна!
Изведнъж разбрах защо Едуард беше счупил другия лаптоп на Емет. Само се чудех защо е спрял дотам. Защо не бе довършил работата и не бе счупил ВРАТА на Емет!
Пръстите ми потрепваха неконтролируемо.
Концентрирай се, Джаспър, концентрирай се. Помни мисията. Един войник никога не губи концентрация.
Изскърцах със зъби и продължих надолу по старицата, което отне известно време; скъпият ми брат беше написал общо повече от двадесет фенфикшъна, като се започне от възмутителни (подходящо именувания „Измъкни ме от този кошмар”, с Бела и мен в главните роли – ако беше възможно на вампир да му прилошее, на мен щеше), до просто странни („БУХАХАХА Атаката на Розалитата” – не се чудих какво трябва да означава това). Най-накрая стигнах до последната история („Той блестеше на слънцето като замразен сладолед”: наистина носталгична история, включваща Емет, много мечки гризли и необичайно слънчев ден в Националния парк Йосемити).
Врагът бе дори по-страшен, отколкото бях очаквал.
Самотните ми стратегически размишления бяха прекъснати от твърде-познатото мъркане на Поршето на Алис. По дяволите.
Не ме безпокоеше Алис (все пак тя беше видяла това предварително), или дори Бела да ме хване, при условие, че пазеше плана ми в тайна. Но знаех, че Едуард, който не можеше да понесе да бъде далеч от Бела за дълги периоди от време, щеше скоро да последва, а с него „ ЧудовищенДжипОооДа.” Да, това наистина е литературният псевдоним на Емет.
Бързо загасих компютъра и напуснах стаята, включвайки отново охранителните камери като на излизане. Това беше странно, да има камери... или Емет беше изключително параноичен или ги е използвал за друго... оу. ОУ! ИУ!
Може би аз съм параноичният. Възхитителните историйки на Емет определено имаха това влияние върху мен.
Изприпках надолу по стълбите с ръце в джобовете, о-толкова-весело свирукайки „SexyBack” (преди да почнете да ме съдите, моля запомнете, че беше в плейлиста на Емет в iTunes, не моята). Наистина ме е покварил.
Постарах се максимално много да излъчвам безгрижие. Знаех, че нямах шанс заблудя Алис, но може би бих могъл да скрия плана си от Бела – това момиче беше непредвидимо като вятъра и не исках да рискувам по невнимание да предаде ценна информация до Обществен Враг Номер 1.
Входната врата се отвори със скърцане, след което Алисми се нахвърли:
- Как смееш, Джаспър Хейл? – Изсъска ми тя, пускайки няколко тежки чанти на пода. Бела изтича след жена ми, изглеждайки необичайно самодоволна, въпреки че определено й беше забавно под привидното превъзходство. Започвах да се паникьосвам.
Можех да усетя определени вълни на раздразнение и яд да се излъчват от Алис. Въпреки шока (бях сигурен, че тя ще ме подкрепи в усилията ми) се постарах да запазя спокойствие.
- Какво имаш предвид, скъпа? – попитах невинно, вдигайки ръце в знак, че се предавам. Бела се подсмихна от позицията си близо до вратата. Метнах й, каквото се надявах да е, достатъчно раздразнен поглед.
- Имай малко достойнство, Джаспър. Отлично знаеш за какво говоря. Днес, докато си пазарувах в Нордсторм – а ти знаеш как мразя да бъда прекъсвана, когато съм в Нордсторм - имах ужасно обезпокоително видение за това как си отмъщаваше по най-презрения начин на Емет. Какво си мислеше? – попита тя и гласът й беше хапливо остър. Очите й святкаха.
- Съжалявам, Алис! Не исках... – вече сериозно се паникьосвах. Ами ако ми забранеше компютърните игри?
- Какво си мислеше, планирайки отмъщение без нас? – Изведнъж раздразнението изчезна, за да бъде заместено от истински смях и желание за сътрудничество. Бела, още по-широко ухилена, дойде да застане до Алис, гледаше ликуващо шока на лицето ми. Въздъхнах, едновременно от облекчение и примирение.
- Хванах се.
- О, определено – съгласи се самодоволно Алис – Но ще метнем Емет още по-гадно. – Звънкия й смях беше внезапно зъл.
Беше плашещ.
Тръпки полазиха по гръбнака ми.
Обожавах го.
Прекарах следващите пет минути, информирайки подробно Алис и Бела какво точно правих този следобед. Двете все повече се ядосваха, докато им описвах разнообразните нечестиви боклуци, които собственият им брат – или бъдещ брат в случая на Бела – е писал за тях. Бела беше на път да избухне, когато приключих историята си.
За вълка говорим...
Емет прекрачи прага на входната врата с танцова стъпка, съвсем несъзнаващ какво тъкмо бяхме обсъждали. Очевидно пътуването бе било задоволително.
Насилих болезнена усмивка върху лицето си, опитвайки се да скрия истинските си намерения относно него. Сега не му е времето, Джаспър.
- Здрасти Джаспър, Алис, Бела! – той се ухили широко и разтвори ръце, сякаш очаквайки да изтичаме в неговата типична мечешка прегръдка. – Липсвах ли ви?
На Бела й дойде в повече. Тя издаде някакъв висок, скърцащ звук и му се нахвърли. Веднага започна да налага с юмруци всеки сантиметър от тялото му, който можеше да стигне. Не можех да кажа какво казваше – виковете й бяха твърде високи дори за мен с необичайно добрия ми слух, за да разбера – но думите „убия”, „зло” и „мразя” бяха произнасяни най-често.
- Бела, Бела, Бела! – Емет посегна да хване ръцете й в желязната си хватка. – Какво е станало? – Лицето му бе приело наистина объркано изражение, както и емоциите му. Въздъхнах.
Нещо започна да си проправя път върху лицето на Емет като погледна надолу към нея, вглеждайки се в изкривеното й лице, почервенелите й бузи и въобще нещастния й вид.
- Бела...
Тя изръмжа несвързано.
- Не се засягай, но...
Това не можеше да е добре.
- Класът ми по биология тъкмо приключи урока за...
О, в името на всички богове, моля те, моля те, не. Не това.
- Женския менструален цикъл и ти показваш всички признаци на ПМС! – завърши той бързо, явно малко засрамен, което за него беше удивително. Простенах.
Бела го погледна безизразно, мълчейки смаяно.
- Нали знаеш... рязка промяна на настроението... – каза той бавно, сякаш говореше на някой с ограничен брой мозъчни клетки. Бела отново започна да ръмжи. - Обаче разбирам, Бела. Няма от какво да се срамуваш, – каза той, очевидно доволен от себе си, задето е проявяващия разбиране голям брат. Пусна ръцете й и се усмихна. – Така че продължавай. Доизлей си хормоналната агресия върху мен. Наистина нямам нищо против.
Бела нададе гневен вик и Алис, която до този момент беше твърде шокирана, за да помръдне и мускул, бързо отиде до нея, давайки на Емет наистина ужасяващ Поглед. Размърдах се притеснено. Можех да почувствам емоциите на пети човек да се приближават отвън и предвид какво преобладаваше в тях, предположих, че другият ми брат е чул края на разговора им.
- Емет!
Сякаш вчерашния ден се повтаряше.
Едуард връхлетя през вратата.
- Да не би да обсъждаше току-що МЕНСТРУАЦИЯТА с ПРИЯТЕЛКАТА МИ?! – едва ли не не изкрещя той. Емет сви рамене, озадачен защо това би ядосало толкова много любимия му брат.
- Може би?