Fairy Fairytale

Началото:

Затвори очи, преброй до три и дай сила на сигурността си. Отвори очи – от три до пет – разтвори ръце, приеми страха си. Усмихни се – от пет до шест – остави се на същността си. Думите изригнаха от дълбините на душата ѝ. Вай почувства топлина по тялото си, въпреки че можеше да усети как то потръпва от студ и се свива. Чу, не по скоро усети, как дърветата се радвижват тихомълколм и изпращат топъл бриз примесен с мирис на море да погали голата ѝ кожа. Да я облее цялата. Противно на всички закони и рационални мисли, косата ѝ остана да виси и да гали раменете ѝ вместо да се заклатуши назад-напред и да я раздразни както би направила при всеки друг полъх. До сега не ѝ бе направило впечатление, но щом мислите ѝ се втурнаха в тази посока разбра, че е различна. Не както когато ти направят нова прическа, маникюр или масаж, това бе нещо друго. А когато клоните отново се раздвижиха и изпратиха струйка въздух напред, тя като че най-сетне проумя какво толкова бе толкова нередно. Не бе нито вятъра, нито въздуха, нито мириса или цвета на дърветата и небето, дори полъха бе същия, просто не ѝ повлия. Защото премина през нея.

В следващия миг света се промени, завъртя се пред очите ѝ, наклони я, накара я да залитне назад, назад и право към нещо меко зад гърба ѝ. Отне ѝ миг да се опомни.
- Извинете, бихте ли се отдръпнали – провикна се обвинително счетоводителката от автобуса. Със спретнатия си прасковен костюм на ситни по-светли раета, състоящ се от къса до над коленете пола и сако, което по-скоро разкриваше отколкото прикриваше, тя сякаш принадлежеше на съвсем различен свят от този на хората возещи се в градския транспорт. И наистина – дори слепец би различил това ако не по облеклото и начина по който се придържаше права, сякаш би поела в себе си изчадие адово ако се хване здраво за дръжката, то по пискливия взискателен глас на капризна кукла Барби. Вай се подсмихна и ѝ обърна гръб, решена да не мисли за поредното видение. И точно тези мисли подтикнаха забранените да се заизвиват с непоносима скорост в главата ѝ, бързо предизвиквайки главоболие. Бе решила, че е шизофреничка, но след кратко проучване отхвърли идеята. Шизофрениците получаваха слухови и зрителни халюцинации, да, но винаги бяха негативни и враждебни. А нейните бяха по-скоро извадки от детски приказки. Въздъхна раздразнено, погледна през прозореца за да се ориентира и вътрешно подскочи щом разпозна светещия неонов надпис на закусвалнята, в която работеше. Избута пътниците за да си проправи път към вратите в натъпкания като скаридена консерва автобус и подмина немалкото недоволни възгласи, които следваха всяко по-силно притискане към някой за да се измъкне. Още три крачки, две, една и вратите се затвориха под носа ѝ преди да успее да излезе. Изруга на ум и залепи длан към стъклото на вратата когато някой реши, че ще му е по-удобно ако завземе напълно личното ѝ пространство. Не че притежаваше такова в градския транспорт. Затвори очи в примирие към неочакваната разходка, която ѝ предоставяше съдбата и щом ги отвори ѝ се наложи още няколко пъти да повтори процедурата преди да премине към по-крайни мерки. Ощипа ръката си и взе решението си – явно не сънуваше. Шока ѝ премина в изненада, след това във възхита преди да позволи на мозъка си да анализира гледката разкрила се пред очите ѝ.
Листата на дърветата бързо израстнаха от умрелите през зимата клони, пъпките се разтовриха, приеха прекрасна премяна в най-разнообразни цветове, като че направени от ръката на опитен художник. Сини, лилави, жълти, розови и прасковени, тъмно червени и светло оранжеви. Потъмняха постепенно, свиха се, листчетата им се смачкаха и отстъпиха място на плодове, които постепенно се наляха, натежаха и придобиха изкусително плътен цвят, който накара устата ѝ да се напълни със слюнка. Напълно забравила, че не е сама, проследи с удивление как падат по земята забавено на перфектно подредени купчини, докато листата увяхваха и се увиваха като водни змиорки покрай тях, постилайки тъмно зелената трева със златиста бродерия. Автобуса спря и когато вратите се започнаха да се отоварят съвсем бавно, едната отказвайки да продължи пътя си назад, препречвайки свободата ѝ. Вай не се сдържа, блъсна я раздразнено и само след миг над сетивата ѝ връхлетя аромата на трева, плодове, зима, лято, есен и пролет, на цветя и пухкави облаци. На живот.

Вайълет се усмихна с широко отворени очи, опитваща се да погълне с поглед всяко едно стръкче трева, цветенце или пеперуда, сега процеса на живота ѝ се струваше значително по-бавен, но пък плодовете продължаваха да си падат от дърветата и подреждат, сякаш някой ги къса. Дори можеше да се закълне в пресвятата крава Милка, която ѝ бяха подарили за рождения ден, че на моменти сякаш слънчевите лъчи се изместваха, за миг отразявайки се от нещо вместо просто да си минават през празното пространство.
Може би щеше да го разгадае – имаше навика да разплита всяка мистерия, на която попадне, та ако ще да не може да заспи цяла нощ, изчислителните мисли, както ги наричаше тя, бяха прекалено шумни и натрапчиви за да успее да се отпусне докато вършеха работата си – но точно в този миг в погледа ѝ се вряза нещо съвсем различно, последвано от хищническо изсъскване.
Дълго, остро, извито, което страшно приличаше на... НОКТИ!?
Ако не бяха инстинктивните реакции най-вероятно тези грозни, жълтеникави и подострени в краищата като кинждали човешки (или не съвсем) нокти щяха да се забодат с такава сила в очите ѝ, та след като се отдръпнат да се откъртят от орбитите си, за да успее притежателя им да си ги опече на огън и изяде.
Размаха ръце за да запази, абсолютно сигурна, че отстрани изглежда невероятно смешно и – въздишка – успя да остане права. Докато не се спъна в собствения крак и не падна челно, като някой скован войник направен от макет, върху не чак толкова меката трева. Реши, че ако ще мре, по-добре да не се среща лице в лице със смъртта, затова си и остана все така пльокната по корем в калта, с пулсиращи от болка един глезен, врат и цял крак, почти лишена от притока на кислорот (или по правилно бе да се каже азот) и то не защото при падането бе изкарала въздуха от дробовете си, о той си бе останал там, проблема беше изцяло в тревата, решила че може и да успее да вирее при екстремни условия – в устната и носната ѝ кухина.
- Къш, къш, къш! И в ада да не идеш дано, проклета лъжкиня! – и всичко това за ефект бе подчертано от силно тупване, с неизвестен произход – Напада ми невинни дечица! – туп! – Аох, ревматизма ми се обади... ти още ли искаш?
Вай прецени, че е време да се обърне и с няколко удължени гласни на уста - „аааа, ооо , ууууу” – успя да извърти тялото си такан че да тупне по гръб.
Непослушното ѝ тяло, което така или иначе си я болеше, реагира по още по-болезнен начин когато реши, че му е смешно от гледката, на която е попаднало: възрастна старица, сбръчкана и с треперещи крака, облечена изцяло в черно, хванала бастунчето си под ръка размахва ярко червения си чадър срещу жената в раето от автобуса, а тя милата, със сгърчено от болка лице се е свила и я гледа като напикано дяте майка си, предпазила с ръцете си (които имаха невероятно дълги нокти!) гръдния си кош. След като изгледа с иначе милодушния си поглед, който нямаше нищо общо с действията, на които бе станала свидетел – или по скоро бе чула – я изпратиха докато не достигна на около метър от тях, след което се обърнаха към нея.
- А ти какво чакаш? Не виждаш ли, че вече съм стара, ако чакаш някой да ти подаде ръка по-добре си купи рицар на бял кон.
Вай се изправи бавно, дълбоко смутена от противоречивата особа на тази старица, само за да останови още по-очудена, че тази нахакана възрастна жена всъщност бе с глава и половина
по-ниска от нея.
- Сякаш си нямам и друга работа – измърмоти непознатата под носа си – и не забравяй да си вземеш рицар, определено ти е нужен – огледа я и се изкикоти на някаква шега, която очевидно нямаше да сподели с нея – оставила си се да се поотпуснеш, но той ще те оправи.
След което внимателно вкара връвката на чадъра през ръката си, отпускайки го да виси на подлакътя ѝ като на закачалка и започна да крачи право на пред с удвителна скорост за външния си вид.
- Чакайте! – едва сега успя да намери думи в гърлото си – Къде мога да намеря тези ... рицари?
Старата жена се разсмя отново и без да си прави труда да се обръша подвикна:
- Че от къде да знам аз! Като че ли стоят на едно място.
И с тези думи я остави да стои неудомяваща посредата на тревната площ, която като че нямаше край. Но пък кой знае, може би се намираше в края ѝ.

* * *

Нищо интересно не се случи в следващите поне час и половина по нейните изчисления, докато най-накрая една сграда не профуча покрай нея, а едно детенце ѝ помага през прозореца ѝ.
След нея я последяаха още три-четири, но тя така и не разбра какво бе накарало тези огромни сгради да се задвижат, камо ли да го правят с това темпо.
- Рицари от белия кооооооооооооо.. – продължението на гласната продължи чак докато една къща не спря през нея и от устните на момчето пред нея успя да излезе едно смачкано „н”.
Със слабата си костна структура, бледото лице и цвят на узряла ябълка коса изглеждаше изключително интересен, достоен да бъде позяпан, но щом я хвана за ръкава и я придърпа на верандата мнението ѝ за него сякаш се попромени.
- Е влизай де, какво чакаш, Рийха изпрати поканата ти – побутна я към вратата, където я посрещна не по-малко изключителна от него жена, с невъзможно зелен цвят кожа, пурпурна коса и розови очи.
- Надявам се да знаеш каква чест ти оказваме – на свой ред и тя я придърпа, продължавайки да говори неверотно бързо, Вай едва успяваше да ѝ разбере – Точно днес пристигна стоката, всички те си имат дългове, тъкмо ги подреждах по хубост, влизай бързичко преди да са се разместили адски са непослушни – и още преди да успее да влезе в стаята за да види гол-голенички, както майка ги е родила мъже от един на друг все по-невероятни, притежателката започна да изрежда – Качество на зъбите: отлично, без болести, косата му е в средно състояние, но може да се подобри, здрав като дракон, четири звезди – посочи към брюнет с дълга до раменете коса, преди да успее да го огледа по-добре, водена от чисто женско любопитство бе насочена към друг - Качество на зъбите: съвършенно, боледувал някога, но излекуван, перфектна коса и костна структура, бърз като морска фея, пет звезди.
И така бе принудена да мине покрай още поне десетина мъже, един след друг ставащи все по-грозни, докато не останаха още двама: сбръчкан старец и толкова красив „екземпляр”, както ги наричаше мадмоазел Реро, както бе научила в последствие, че бе достоен за съперничество с Адонис възкръснал от подземното царство.
- Този тук не заслужава и една звезда, но пък за сметка на това е изключително евтин, този вид се продават като топъл хляб – след което тлъстия ѝ пръст се насочи към последния от кандидатите ѝ – А този ти го давам без пари, стига да ме отървеш от него!