Домът на Ния МакКейн

- Разбира се, че можеш! - приглатих косата му, съвсем несъзнателен жест - докато не видях какво правя. - Аз също не съм от най-нормалните... видя се.
Усмихнах се окуражително, усетих как усмивката ми се стопля. Познавах го от скоро, а ето че вече в ума ми се въртяха странни мисли. Само ако някой който не го познаваше добре го видеше с това миловидно изражение.

От усмивката й се чувствах безоръжен. Господи! Ния беше в състояние да ме накара да направя всичко. Само тя знаеше как и това ме изпълваше с радост.
Прокашлях се и казах:
- Искам да знаеш, че не съм искал нищо от тези неща, за които ще ти разкажа след малко, да се случат. Умолявам те да не си мислиш най-лошото за мен.
По дяволите! Започвах да приличам на някой хленчещ глупак, но бях сигурен, че Ния нямаше да се подиграе с мен.
- Виждала съм много неща през живота си. Ще те изслушам и няма да избягам.
Уверенията й ме успокоиха, но за кратко. Трябваше да й разкажа, каквото и да ми струва това.
- Добре - поех си глъдка въздух. - Преди двеста години на родното ми място, което в момента вече не съществува, върлуваха демони. Убиваха всичко изпречило се на пътя им. Цялото ни селище беше почти разрушено. Една вечер демоните стигнаха до къщата ми и избиха цялото ми семейство. Разярих се и убих всички, които бяха в имота ми, но бях пропуснал един. Той се оказа най-лошия ми кошмар.
Някои от аристократите повикаха велик магьосник, за да спре демонът. Аз не вярвах, че ще успее, защото проклетникът беше по-слен от мен.
След погребението на останките от семейството ми, аз се подготвих да се бия за последен път с демона. Преди да тръгна обаче великият магьосник дойде при мен и ми предложи да ме придружи. Не исках да идва, но се съгласих. В това бе най-голямата ми грешка. Щом излязох навън всички аристократи се нахвърлиха върху мен и ме повалиха. Магьосникът ми направи нещо, за да ме задържат. Способностите ми бяха притъпени, а после изпаднах в безсъзнание. Събудих да на някаква маса, а на мен стояха демона и магьосника. В този момента разбрах, че двамата работеха заедно. Говореха нещо, но не можех да разбера какво. После магьосникът направи някакво заклинание и демонът изчезна или поне така си мислех. Усещах нещо в мен, което е различно. Копелето бе вкарал изверга в моето тяло. Аз бях неговия приемник, прикритието му от другите. Чух магьосникът да се смее преди да изчезне. Минаха няколко минути преди да успя да се освободя, но в мига, в който стъпих на земята демонът превзе ума и тялото ми. Избих всички на родното си място. Всяка сграда беше сравнена със земята. След като бях видял всичко това без да мога да го спра направо обезумях. Прогоних го, успях да възвърна конторола над тялото и мислите си.
Заминах далеч, патувах и търсих информация как да го махна от себе си и да го убия веднъж за винаги. Открих, че демонът излиза само на датата, когато беше убито семейството ми. Каква ирония само - потърках очи, за да прогоня картините, които преминаваха през ума ми. - Мъката зареждаше батериите на тъпото копеле, за да може да ме използва за разрушения и после да остане ненаказан. Знаеше, че исках аз да бъда този, който ще го убие и го използваше.
Не след дълго намерих скапания магьосник и го принудих да премахне магията, но ми каза, че не може. Убих го бавно и мъчително. Вътре в мен демонът се смееше.
До днес успях да изкова желязна стена между мен и демонът, за да не може да излезе. На датата на кончината на родителите ми нещата стават много страшни.

- Гледах ги как умират. Поддържаше ги живи чрез мен - думите просто се лееха през устата ми. Порицаах се, това не бе подходящия момент. Но по-силната част от мен го приемаше така: слабост за слабост. Щом ще се преглътва горчив хап поне да е навъднъж. Освен това-не ме обичаше и със сигурност не изпитваше чувство доближаващо се до обичта. Това успокои до някъде съвестта ми - Разпори ги, извади червата им и започна да ги готви. А те усещаха, по дяволите, аз също заради връзката... Знаеш ли, магьосническите гени се оказаха по-силни. А баща магьосник и майка шейпшифтър-странна комбинация. Но от нея съм наследила гнева. Моето тяло не може да се преобразува, но щом когато гневът настъпи... майка ми казваше, че някой ден това ще ме погуби. В началото просто гледах, стоях и не можех да помръдна, тогава все още по своя воля. Но след няколко минути всичко в мен скочи за да се бори. Но вместо да ме послуша тялото ми започна да се гърчи по пода. А болката бе храна за гневът. Казват, че бавната смърт е най-мъчителна, но хората не знаят що е бавна смърт. Часовете са години, дните са векове. Издъхнаха след... не знам, може би седмица.
Малко по малко, къс по къс. Виковете им все още ме преследват. Ако бях достатъчно силна, може би. Може би щях да се спася. Може би нямаше да позволя на онова копеле да ме храни и насилва. Може би щях да успея да спра гърчовете. Но знаеш ли - усмихнах се - те все още ме чакат. Само трябва да...

- Само трябва да... - спря насред изречението. Какво трябваше да направи?
- Довърши си мисълта - помолих я. Исках да разбера какво означаваха последните й думи. Сториха ми се някак странни. Не бях много добър в тълкуването. Не можех и да чета между редовете.
Ния милчеше, а аз ставах нетърпелив.

- Планът е да убия онова копеле и да ги посетя... някъде за около една вечност време. На моменти обаче първото не ми се струва чак толкова задължително.
Повдигнах рамене и го целунах звучно по бузата.
- Организирахме си панаир на тъгата, а? - пошегувах се преди да успее да каже нещо.

Стоях втрещен срещу Ния. Какви ги приказваше, по дяволите? Да не се беше побъркала? Излежда през след смрътта на родителите й си е мислила как ще отмъсти, а после щеше да си отиде от този свят. Това бяха пълни глупости.
Целуна ме по бузата сякаш нищо от това нямаше значение. Знаех, че тя не обича да задълбава нещата, но все някога трябваше да премахне този навик.
- Организирахме си панаир на тъгата, а? - пошегува се. Отново се бе превърнала в предишната Ния. Това обаче не ми пречеше да се тревожа.
- Виж, аз...

- Виж, аз...
- Марк, живяла съм три века, нямам основание да се страхувам от тези неща - вдишах дълбоко за да си дам време да помисля. Все трябваше да има нещо по-нормално, за което да можем да говорим - Колко деца имаш?

- Колко деца имаш? - попита съвсем спокойно. На мен направо нещо ми заседна на гърлото. От къде й беше хрумнало да ме пита това? Определно не очаквах темата да доведе то този въпрос. Боже! Ния нямаше да спре да ме изумява.
- Нямам деца.

Изражението на лицето му бе толкова шокирано, че ако не беше добрия ми самоконтрол досега да съм паднала, удряйки с юмрук земята присвита от свят.
- Когато живееш дълго всичко се променя - не се сдържах да кажа - но едно си остава едно и също при мъжете-реакцията им като си представят бебе, особено тяхно. А защо не?

Какво?! По дяволите, ако продължаваше в същия дух щеше да ми се завие свят. Аз да мисля за бебе? Как да мисля за деца, когато в мен има демон, който при първа възможност щеше да убие всичко изпречило се на пътя му. Не можех да допусна дори да си представям да създам семейство.
- Хмм... Ти изглежда не си ме чула какво говорех преди малко? Има чудовище в мен, а ти ме питаш дали съм мислил за деца...

- Вие мъжете сте пълни с безсмислени оправдания. Винаги има начин да предпазиш някого, когото обичаш. Дори от себе си. Земята не се обикаля за един ден. - сдържах усмивката си и добавих престорено уж на случайност - Случват се и инциденти. Дори може би ти задавам въпроса умишлено.
Отстъпих назад, оставих погледа ми да се рее над рамото му, отбягвайки контакт с очите му.
Дяволски пламък в мен се разтанцува, о, това определено щеше да е интересна реакция.

Направо започнах да откачам. Думите й сякаш се превъртаха в главата ми. Не преставаше да звучи това "умишлено... умишлено... умишлено..." По дяволите! Мислите ми поемаха в много странна и плашеща за мен посока. Трябваше да спра да си мисля за...
Внезапно прозрях истината.
- Нарочно ли го правиш?

Една сълза се стече по бузата ми.
- Е това вече не съм аз.
Смехът напираше в мен, излизайки под формата на сълзи. Но и последните думи и липсата на предпазни мерки след като е пил от кръвта ми... опа!
- Мисля, че се шегувам.
Смехът избухна.

Виждах, че Ния едва се сдържа да не избухте в смях. На мен обаче не ми беше толкова забавно. Беше ми някак тревожно. По дяволите! Сега след въпросът й нямаше да спра да мисля какво щеше да бъде, ако имах деца. Мамка му! "Марк, избий си тези мисли от главата", скарах се на ум.
- Мисля, че се шегувам - каза Ния и започна да се смее силно. Бях прав, че нарочно го правеше.
- Хмм... Знаех, че си луда, но не предполагах, че нещата са долкова зле.

- О, мерси. Но нали знаеш, че шансът си остава. Не съм някакъв си човек, че да ми дойде като гръм от ясно небе, но ако съм го пожелала несъзнателно...
Повдигнах глава за да го целуна и прошепнах в устните му.
- Не си играя с ума ти, Марк. Това е от кръвта, афектираш се от по-силните ми емоции. Прав беше, че доста прекалих. Приеми извинението ми.

- Не си играя с ума ти, Марк. Това е от кръвта, афектираш се от по-силните ми емоции. Прав беше, че доста прекалих. Приеми извинението ми.
Окей. Трябваше да спрем с тази кръв. Имах нужда да се разсея и това веднага. Обикновено в такива случаи ходех в някой бар или "пребивах" боксовата круша у дома, но сега исках нещо различно.
- Става ли да отидем някъде да се разходим? Имам нужда от чист въздух.