Домът на Ния МакКейн

12+

Spoiler:

14+

Spoiler:

16+

Spoiler:

12+

Spoiler:

18+

Spoiler:

12+

Spoiler:

Дишах тежко или хриптях като асматик... Не знаех. Тялото ми бе малко изтръпнало, но се чувствах страхотно.
Целунах Ния и я прегърнах нежно. Тя се сгуши в мен и започна да се унася лека, полека, а скоро и аз я последвах.
Внезапно се стреснах и за малко да скоча от леглото, като с действието си можех грубо да я събудя. Сърцето ми биеше оглушително в ушите ми, а ръцете ми трепереха. Една мисъл не ми даде покой. Демоните ми отново се бяха завърнали.

Съзнанието ми бавно осмели събраната информация от преди да попадна в сън, точно малко преди да отворя очите си, колкото да установя, че съм завзела нахално цялото тяло на Марк. Буквално. Тялото ми съвсем удобно се бе наместило върху неговото, поставяйки ме в горе-долу следното положение: глава върху рамото му, легнала по корем - което наистина си бе чудо, като се има предвид, че аз просто не можех да спя в тази поза - ръце преметнати и от двете му страни, прилепнала към него изцяло, като втора кожа. Погледнах нагоре, но желанието ми да го видя заспал се сбъдна точно за една секунда. Отвори очи и погледа му се насочи към мен.

След кошмара ми измина известно време, докато отново успея да дремна. Бях неспокоен и спях много леко. Всеки шум ме караше да отварям очи и това бе адски дразнещо. Щях да бъде извънредно кисел на сутринта.
Усещах тялото на Ния увито около моето като лияна. Топлината излъчващата се от нея бе така приятна, а аромата й бе божествен. Спеше толкова спокойно и изглеждаше много сладко. Заслушах се в равномерното й дишане.
След известно време тя се размърда и аз отворих очи. Гледаше ме леко разочаровано.

Светлината не ми понасяше особено добре сутрин, затова се наложи да затворя и отворя няколко пъти очите си докато свикна да гледам каквото и да било. Дори Марк. Което впрочем бе доста разочароващо, щеше да е страхотно ако можех сутрин просто да отворя очи, да се вгледам в него и да не ги затворя до вечерта. Потиснах една прозявка, разтърках очи и отново погледнах към него
- Добро утро, медвйет*

*чешки - малко мече, мечка

Засмях се. Тя мислеше, че е сутрин.
Още веднъж разтърка очите си и след това аз казах:
- Всъщност е посреднощ. Светлините са включени.
- Оу! - забоде глава в рамото ми, вероятно да скрие очите си. Измънка нещо, което не разбрах.
- Искаш ли да угася?
- Мхм.
Бързо се преместих и отидох да изгася лампата. Стаята потъна в мрак, но аз виждах отлично всичко.
Върнах се обратно на леглото и Ния отново се намести по същия начин върху мен.

След като дразнещата светлина изчезна осъзнах, че всъщност вече не ми се спи. Марк лежеше под мен сравнително спокоен, но тъй като усетих и напрегността му реших, че това би било някакво начало на разговор.
- Спиш ли?
- Не - протегнах ръка нагоре за да го погаля. Изпитвах нужда от нежност, без онази изгаряща страст, която често се настанява и в двама ни.
- А успя ли въобще да поспиш?
Дали не бе по-добре да се отдръпна и да оставя човека... поправка: вампира ... да се наспи на спокойствие? Вложих буквално цялата си воля за да се поразмърдам малко. Сантиметър. Два. Три. Ооооще малко. Окуражавах се сама.

- А успя ли въобще да поспиш? - попита ме тя.
За секунда се смръщих. Какво значение имаше дали съм се наспал? Голяма работа и като не бях. Доста пъти ми се бе случвало и с времето бях принуден да свикна, но все пак беше адски неочаквано точно тази вечер кошмарите ми да се събуднат.
Внезапно усетих как Ния внимателно се опитва да се отдръпне от мен. Какво правеше?
Хванах я в здрава хватка.
- Къде отиваш?

Ръцете му се стегнаха около мен, спирайки движенията, които ми струваха доста усилия. Бях толкова облекчена, че дори не изпитах разочарание от факта, че си бях изхабила усилията напразно. Освен, разбира се, ако все пак не решеше, че не ме иска.
- Ммм, мисля че е по-добре да те оставя да се наспиш спокойно - погледнах отново нагоре за да го видя. Въпреки че зрението ми бе много по-добро от човешкото не успях да видя никаква емоция в чертите на лицето му.

Толкова ли зле изглеждах, че имах нужда от почивка? Не мислех така. Сънят ми бе избягал след кошмара и беше напълно безмислено да се напъвам да го върна обратно. Нямаше да мога да заспя скоро. Щях да опитам на следващата вечер с надеждата, че демоните ми няма отново да ми отнемат почивката.
Ния ме гледаше и аз знаех, че лицето ми не излъчва никакво чувство. Как трябваше да й обясня, че след разтърсващото преживяване изпитването на чувства ми бе притъпено?
Накрая рекох:
- Сега не мога да заспя. Предпочитам да те държа в прегръдките си и да те гледам. - усмихнах се леко. Думите ми не бяха лъжа, но и не бяха цялата истина. Сърцето ми се стегна заради това. Не ми се щеше да крия неща от Ния, тъй като знаех, че мога да й се доверя. За жалост не бях готов да споделям тази част от живота си.

Повдигнах се нагоре зарових лице в сгънката на врата му, въздъвайки доволно. Погалих бузата му, след това плъзнах пръсти нагоре към косата му. Повторих движението отново и се усмихнах. Надигнах се леко и го целунах по бузата.
- Целувка- отговорих на незададен въпрос - След нея следват песничка или приказка за лека нощ.
Продължих "разсеяно" да го милвам, наслаждавайки се на допира. Притворих очи, чакайки да избере единия вариант. Замислих се за приказка в случай, че ми се паднеше това. Всъщност имах какво да му разкажа, стига да успеех да съчиня на две на три един хубав край като за приказка за лека нощ. Дано се паднеше песента!

Приказка или песничка? Тя просто ме удивляваше. Бях благодарен, че се опитва да ми помогне да се разсея и да заспя. Нещата, които се въртяха в главата ми не можеха да ми предоставят спокойствие. Всичко от съня ми отново и отново преминаваше в ума ми. Ако не се заставех да спра да мисля за това сигурно щях да полудея.
Притиснах Ния още по-силно. Ароматът й погъделичка носа ми и лека по-лека ме отпусна. След малко прошепнах в ухото й:
- Не може ли и двете?

- Имало едно време - реших че в крайна сметка приказката бе по-добрия вариант - едно щастливо кралство. Но нещеш ли един ден злия дракон решил, че скоро не е извършвал злодеяния. Имал нужда от разнообразие, затова вместо да отвлече принцесата я завързал, избълвал огън и изпепелил всичко наоколо освен нея, а след това си тръгнал. Минало време, момичето пораснало и станало закрилник на невините жители. Казват, че до ден днешен продължава да преследва дракона и му пречи да отлвича нещастни момъци и да ги подлага на мъчения. Затова можеш да спиш спокойно.

Хмм... Ама, че приказка. За толкова години бях чувал много, както и легенди. Тази обаче ми се струваше странна. Нямаше значение. Ния бе успяла да ме откъсне от демоните ми. Това беше най-важното от цялата работа.
- Значи мога да спя спокойно? - попитах и наклоних глава, за да я разгледам от друг ъгъл.
- Да - погали лицето ми и това изпрати тръпки по цялото ми тяло. Усетих, че ми се доспива. Клепачите ми натежаха и аз се отпуснах напълно. След няколко минути вече спях.

Този път не успях да заспя, а нещото което направих бе малко грубичко, особено като се има под превдид реакцията ми от по-ранното ми навлизане в съзнанието му. Но нямаше нужда да знае, нали така? Отпуснах се, затворих очи и потънах в съня му. Почувствах се объркана, малко уплашена, а частта от мен, която съзнаваше че не е реално се надяваше това да са мои страхове и той да не помни какво изкарваше на яве съзнанието му. Най-вече - да не ми е ядосан щом се събуди.

Чувствах се добре в съня си. Нямаше демони, писаци и страдание. Не се стичаха сълзи по лицата на окървавени хора. Озъбените чудовища ги нямаше. Толкова бях благодарен, че спях спокойно. Не треперех и не изпитвах ужас. Обаче имаше нещо странно във всичко това. Носеше се някаква тиха мелодия, която не можех да се сетя дали бях чувал. Замислих се за момент. Бях прекалено спокоен в съня си, а обикновено мислех за хиляди неща дори и със затворени очи. Тук нещо не беше наред. След миг разбрах какво е. Ния се мерна пред погледа ми. Оглеждаше се наоколо и това никак не ми хареса. Нямаше право да нахлува в съня и съзнанието ми.
- Как си позволяваш да правиш номерата си върху мен? - попитах през стиснати зъби.

- Това е просто сън - свих рамене, леко учудена, че бе успял да усети присъствието ми - Дори няма да си спомняме.
Усмихнах се въпреки кръвнишкия поглед, който ми отправи, а след това направо се ухилих малко преди обстановката около нас окончателно да се промени и то за секунди - Спокойно. Ето, виждаш ли, сега вече не сме в твоето съзнание.
Отпуснах се на въображаем стол докато казвах думите, огледах се и се намръщих когато все пак стаята със стъклен таван започна бавно да изгаря, небето да затъмнява от пушeка. Разнесе се мирис на изгоряла кожа, който се надявах само аз да усетя и писъци, които се молех само аз да чувам. По-добре си бяхме в неговото съзнание.

Не исках тя да е тук дори за миг. Нямаше представа каква травма можеше да остане в нея от моето съзнание. Трябваше да я предупредя, че ума ми не беше безопасен за никого. Аз всеки път водех битки и побеждавах, но ако не го сторех нямаше да се събудя никога. Щях да остана в плен завинаги. Сега не знаех как ще се отрази това на нея.
Ния прехвърли и двама ни на съвсем друго място. Вероятно беше нейното съзнание. Успокоих се малко, но все пак останах в скована поза. Наблюдвах я как сяда на нещо и гледа нагоре. Озърташе се в пространството, а аз започвах да се чудя какво става. Не виждах промяна в картината, но нещо не беше както трябва. После Ния ме погледна. Цялата бе озарена от някаква жълтеникаво-оранжева светлина, а в очите й горяха съвсем реалистични пламъци.

Вдишах дълбоко и погледнах към него. Той стоеше все така прав и напрегнат, но в очите му долавях и неразбиране и изненада, а това ме успокои. Няма да те наранят, поварях си наум докато пламъците плъзваха по кожата ми, пресъздавайки отново чувството на агония. Миг-два за мен изглеждаха много повече, можех да усетя ужаса да се сгъстява около тялото ми. Стоейки загледана в очите му, оставих съзнанието ми да се отвори само за миг, надявайки се че това не само ще донесе облекчение, а и този миг за него да не е дълъг колкото за мен.

Какво ставаше, по дяволите? Ния изглеждаше много странно. Беше изплашена и аз го усещах, но се контролираше или поне се опитваше да го направи. Нямах представа какво виждаше тя през своите очи. Може би не искаше да разбера, както аз не исках да вижда през моите?
Само след миг в главата ми нахлуха картини от горяща сграда. Миришеше на пушек и изгоряла кожа. Чуваха се писъци. Полазиха ме тръпки от ужаса в спомена. И после всичко изчезна, както се бе появило.

Това беше ужасно. Споменът ме разтърси, но бях сигурен, че не е мой. На Ния ли беше? Да, трябваше да бъде нейн. Господи! С тази мъка ли живееше през целия си живот? Не можеше да бъде. Ния бе толкова жизнена, усмихната и просто не знаех как да повярвам, че през цялото това време е живяла с тази травма. Спомените й носеха болка, както на мен моите. Не желаех да я гледам така.
Приближих се бавно и клекнах пред нея. Беше прибледняла и устните й трепереха. Помилвах лицето й, а после хванах студените й ръце. Исках да знае, че съм там за нея.

Затворих очи и оставих тази малка ласка да ме успокои. Облекчението бе огромно. А и бе време да се връщаме към истинския свят, нали така? Знаех, че ме е разбрал, а това че ме подкрепи в трудния за мен момент в този свят на сънища, ме караше да се топя.
Жалкото на тайните разкрити в сънищата е че най-вероятно другия никога няма да си спомни този сън, за нещастие - или не - само някои сънища не биват забравени. Отпуснах се, оставяйки надеждата за спомена да ме крепи, докато изплувах от безсъзнанието към съзнанието.

Върнахме се обратно и честно да си призная бях малко неспокоен. Ния може би бе видяла неща от съзнанието ми, които все още нямах сили да й разкрия. Твърде рано беше за това. А и твърде много рани щях да отворя, след като с години се бях опитвал да ги излекувам. Това, че видях нейните спомени донякъде ме накара да се почувствам като наблюдател на болка, която не бива да бъде виждана. Може би трябваше да се преструвам, че не помня нищо. Ния сама щеше да реши кога да ми каже какво се е случило с нея, както аз щях да избера момента да споделя болката си.
Размърдах се леко и съкровището до мен измънка. После вдигна глава и ме погледна.
С усмивка казах:
- Беше в съня ми и...

Сърцето ми задумка в гърдите, но сякаш бе хванато и изтискано когато продължи изречението си
- ... и си мисля колко ще е хубаво реално да направя...
Целуна ме, лека и нежна целувка, поздравяваща за добро утро. Мислех да се засмея, но от устата ми изкочиха думи:
- Те ме чакат - и при това толкова бързо, че дори вампир би се затруднил в разшифроването на значението. Ето, от устата ми излязоха най-големите ми притеснения, а вместо да се чудя за реакцията на отсрещния, отново замазах положението с поредна целувка.

По дяволите! Тя беше изплашена и просто се оттегли като ме остави да гледдам след нея с недоумление. Не беше правилно, но кой можеше да спре Ния? Беше решила да се затвори в черупката си. Добре това го разбирам, но едва ли щеше да й помогне. След секунда осъзнах, че аз правех същото и нямах право да я съдя.
Въздъхнах тежко. Животът понякога е един гаден кучи син.

Осъзнавах, че ако бе чул думите ми, най-вероятно щеше да им предаде друго значение, но това ни най-малко не ме възпря когато ставах от леглото за да намеря ножиците. Грабнах найлоновата торбичка, която случайно видях, по пътя си към шкафа, в който бе най-близкия остър предмет. Все пак не исках да изцапам чаршафите, създаваше ми много работа.
Можеше и да нямам родители, но нямаше да забравя традицията на майка си. Тя казваше: ако се ядосаш и не можеш да се контролираш, най-добрия метод е да си пуснеш малко кръв за да намалиш адреналина. И това в действителност помагаше в редките случаи, в които вземах такива дръстични мерки. Върнах се на леглото, избягвайки недоумяващия поглед на Марк. Вдигнах ножицата и закачливо я разтворих и затворих няколко пъти, преди да я насоча към върха на пръста си.
- Кажи "аааааа".

Ножица?! Какво щеше да прави с тази ножица? Можех да очаквам всичко от нея. Вече трябваше да престана да се учудвам. Обаче този път какво беше намислила?
Вдигна ножицата и "клъцна" въздуха няколко пъти, а после насочи острия връх към пръста си.
- Кажи "аааааа".
Засмях се. Нямаше да откажа малко кръв особено като знаех колко е вкусна нейната.
- Добре. Казвам "аааааа".

Подходих с тактика: не само набучих пръста, а и клъцнах малко месо. Вярно, болката никога не намалява и с нея не се свиква, но след няколко века някак ти се струва много незначителна. Прицелих се в отворената му уста, а една струйка кръв започна да се излива. След като не спря да тече в продължение на няколко секунди осъзнах, че в паниката може би малко бях подценила силата на натиска и остротата на ножицата, но това нямаше особено значение. Боядисах с пръст устните му в червено, след което го пъснах в устата му. Подскочих леко когато го засмука, а една тръпка, смеска между удоволствие и внезапен страх се плъзна по тялото ми, преминавайки по всяка частица, до върха на пръстите.

Засмуках пръста й и при това тя леко подскочи. Вътрешно се усмихнах от удоволствие. Можех да помириша страха и удоволствието й. Тази смесица от чувства ми хареса. За моя вид обикновено страхът беше още по-добра храна от самата кръв, но в този случай предпочитах Ния да изпитва повече удоволствие и малка доза страх. Толкова по-хубаво беше.

Притворих очи и отново се сгуших в него, с пръст в устата му, който той смучеше като бебе палеца си. Господи! Чувството бе невероятно и скоро страха и удоволствието прерастнаха в течна наслада и възбуда, преминаваща по вените ми не с кръвта ми, а вместо нея. Дали малко бях прекалила при създаването на раната? Точно обратно, бе прекалено. . . незначителна. Още.

Окей. Това беше ново. Ния започваше да се разгорещява твърде много. Знаех, че понякога вампирите имаха особено влияние, но точно сега не мисля, че бе най-подходящия момент. Макар кръвта й да бе вкусна не можех да... Мамка му!

Усещах как кръвта се съсредоточава в ранения пръст. Осъзнавах, че това е нещо неправилно, че нещо наистина не е наред щом най-силните инстинкти и защитни реакции на тялото ми отказват. И че със сигурност тази реакция няма нищо общо с Марк и моментното ми желание да му угаждам.Но не исках да свършва.
Знаех защо: Те ме чакат.

Това наистина не беше надобре. Нещата отиваха твърде далеч и никак не ми харесваше. Имах чувството, че Ния няма контрол над себе си, а скоро и аз щях да изгубя и малкото си разум.
Махнах пръста й от устата ми. Тя се опита да ме задържи на леглото, но аз се отскубнах и мигом се прилепих към стената.
- Какво, по дяволите ти е влязло в главата? - попитах, дишайки тежко.

Усетих, че се отдръпва от мен. Опитах се да го задържа при себе си, господи, не исках да си отива. Обхвана ме паника, че ще си тръгне. Каза нещо, но ми бе прекалено замаяно за да разбера. Кръвта продължаваше да си тече, заедно със сълзите от очите ми.
- Съжалявам - обхванах с пръсти чаршафа и стиснах зъби. Сега, когато не бе до мен, можех да направя разликата между удоволстието, което си мислех, че тече по вените ми и огъня, който в действителност течеше, замаскиран от удоволствието докато бе при мен. По дяволите! С това темпо най-вероятно ще ме помисли за луда и да си отиде... а може би ще се окаже прав.

- Съжаляваш ли? Ти буквално искаше да ти изпия кръвта - кипнах изведнъж. - Съсредоточаваш тази тъй изкушаваща течност в пръста си и очакваш да ти даря спокойствието на смъртта? Да не си полудяла? Какво те кара да мислиш, че искам да изпия всичката ти кръв?
Може би прекалявах, но точно това се опитваше да направи Ния. Усещах го, по дяволите. Направо крещеше в главата ми да пия от нея, докато не остане и капка. Не можех да го сторя. Това щеше да ме убие.
Жената срещу мен изхлипа и сърцето ми сякаш се раздели на две.

Думите излетяха от главата ми, езикът ми набъбна и се заплете. Надеждата, че това е просто илюзия ме крепеше. Притискаше ме. Паниката. Навлизаше със всяко следващо вдишване и въпреки усета, че строи от порите ми, прекалено голяма част от нея оставаше, свободно циркулирайки в кръвта ми. Едно сърцебиене. Две. Присвиване. Подобие на трето.
Залитнах напред, привлечена като магнит и увиснах на врата му. Желание за подкрепа. Паниката се увеличи достатъчно за да сгрее корема ми и да накара сърцето ми да замръзне.
Не биваше да го правя. Не е ли забраненото най-сладкото нещо?
Пречупване.

Тя стана и се хвърли в прегръдките ми. Риданията й се забиваха в мен, сякаш бяха остриета на нож. Господи! Никога не бях я виждал в подобно състояние. Имах чувството, че е достигнала точката си на пречупване.
Обгърнах я колебливо с ръце. Тя треперепе, дали от плача си или от студ. Не знаех. Сърцето ми копнееше да я успокоя, но не бях много добър в това. По дяволите!
Притиснах я силно и й зашепнах успокояващи думи.

Клепачите ми натежаха. Сълзите пресъхнаха. В главата ми се въртяха само две думи.
ДНК. Спомени.
Нещо навътре в мен ревеше възторжено за споделената болка и танцуваше над повалената самота.
Въздишка. Поглед. Благодарност. Безмълвие.

След известно време риданията на Ния спряха и тя се успокои. Престана да трепери и дишането й се нормализира. Сърцето й още биеше забързано, но не от временния шок. Беше нещо различно само че не можех да разбера какво.
Повдигнах брадичката й, за да огледам очите й. Дори и след плача Ния изглеждаше все така красива.
Помилвах косата й и попитах:
- Добре ли си, мила?

Погледнах го в очите и задържах погледа си. Чудех се как да подходя. Марк определено не беше мъж, който можеше да реагира спокойно. Особено когато му кажех какви точно бяха последиците.
Събрах останките от гласа си и казах с възможно най-твърдия и сигурен глас, който можех да постигна:
- Не бърникам в главата ти!

- Не бърникам в главата ти!
За момент се зачудих защо казва това, а после се засмях.
- Добре. Сигурен съм, че не го правиш. Не те усещам да се ровиш в тайните ми. Все пак държа да ми отговориш дали си добре.
Хванах ръката й чийто пръст още кървеше, но вече по-слабо. Скъсах част от ризата си и го превързах.

- Все още - прошепнах. Но да си кажа направо-шепота не помага особено при вампирите. Кажеш ли нещо... - Света ми се върти около "добре"- то. Замайване? Гадене? Гадни спомени? - попитах сбито.
Огледах очите му.
- Все още не - повторих.

Нещата бяха по-сложни отколкото си мислех. Всеки си имаше проблеми и се справяше с тях, както намереше за добре. В един момента обаче се налагаше ужасните моменти от живота ти да бъдат споделени и тогава идваше трудната част.
- Ако ми разкажеш ще ти помогне ли да се почувстваш по-добре?

Засмях се. Хората са толкова сладки когато не могат да стигнат до същността на нещата. В очите му четях смеска между желание да помогне, неразбиране, разбиране и съжаление. За пръв път нямах нищо против това - дори за последното. Усмихнах се разбиращо. Нещо което попринцип мразех - всезнайковците, които нищо не си казват. Но го правех единствено за негово добро!
- Не, скъпи, ти ще ми разкажеш.
Като ключалка в мозъка.
Щрак.

- Не, скъпи, ти ще ми разкажеш.
Буквално замръзнах. Осъзнавах думите й отлично, но автоматично исках да ги отхвърля. Не, исках да ги захвърля в най-далечното кътче на съзнанието си и никога повече да не ги чуя. Не можех да й кажа какво има в мен. Тя можеше да ме помисли за...
- Ния, аз... Не мога да говоря за това.